Дългът към удоволствието

Пиер и Жан-Люк живеят в малка овчарска колиба — на пет-шест километра от мен, — макар че всъщност са твърде заможни: те са собственици на доста земя в района, включително и на целия парцел около моята скромна къщичка. През ловния сезон не е разумно да припарваш в близост до притежаваните от тях територии — не се знае какво може да ти се случи. Освен с ловджийската си страст те са спечелили страхопочитанието на своите съселяни и със здравия си апетит и кулинарните си умения. Всяко тяхно посещение в дома ми обикновено е съпътствано от кратки, често неразгадаеми забележки за времето или цената на зарзавата в съчетание с някой и друг антигермански виц, от безмълвна и безмилостна инспекция на вечерята, която си приготвям, и мълчаливо поднасяне на изненадващи, нерядко стъписващи дарове — да речем, токачка, удавена в домашна eau-de-vie от грубите и мърляви ръце на Жан-Люк, или пък прясно уловена риба, ликвидирана чрез удушване вместо с чукче по главата. Когато за пръв път ме навестиха, за да се запознаем, двамата зърнаха къкрещата тенджера с bourride на печката, застанаха зорко зад гърба ми, докато добавях последните подправки, и произнесоха окончателната си присъда: „Бива.“ Този комплимент постави добро начало на бъдещите ни взаимоотношения и с течение на времето аз започнах да изпитвам особено чувство на близост към братята — чувство, което дори последвалите събития не успяха да помрачат.

Дотук ви запознах с теоретични, хипотетични, романтични, реалистични и съвсем реални чорби, запечатали се през годините в съзнанието или паметта ми, а сега е време да се върна на чорбата, която хапнах тази вечер. (Искрено съжалявам, че не бяхте с мен, скъпи читатели, защото несъмнено щеше да ви се услади.) След като прекарах цял следобед, разхождайки се бавно и спокойно из новоремонтираните улици на Сен Мало, привечер реших да се почерпя с matelote normande — поредното доказателство за печалните пропуски в английската кулинарна култура. (Защо няма подобни чорби на Британските острови, питам аз, защо Нюкасъл и Рамсгейт не се надпреварват да доусъвършенстват специалитетите, с които са известни, а в Кардиф не спорят дали да допуснат тъй наречения морски копър в прословутата местна яхния?) Приятно е да се пошляеш — привидно безцелно — из улиците на градче като Сен Мало, което съумява да съчетае скуката на дълбоката провинция (една осма част) с трудовата атмосфера на рибарско селище (отново една осма) и лъскавата фасада на типичния курорт, гъсто населен с хотели и сувенирни магазини (останалите три четвърти). Тесните улички, враждебно настроени към всякакво автомобилно движение, създават впечатлението, че градът се опитва да се скрие от морето. Къщите сякаш са се скупчили една до друга и хората са се натикали в тях, за да получат някаква колективна сигурност и да се противопоставят на необятната, едновременно щедра и жестока морска шир, която може да дарява живот, но и безмилостно да го отнема — като че ли жизненонеобходимата риба трябва да се заплаща с черни забрадки и разплакани вдовици. Подобно на много други крайморски градчета, архитектурата и топографията на Сен Мало е такава, че морето всъщност те изненадва, когато го зърнеш в дъното на някоя стръмна уличка или то се открие пред теб с целия си блясък в пролуката между две къщи, или пък неохотно регистрираш присъствието му, след като неочакван завой те изведе на огромен, укрепен с метални съоръжения кей (чиито размери сами по себе си представляват опит за съпротивление срещу настъплението на водните маси). На практика обаче то постоянно ти напомня — с мириса на озон и сърдитите крясъци на гладни чайки, — че е съвсем близо до теб и не можеш да избягаш от него.