Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
След кратка разходка по гореописаните улички се озовах пред едно симпатично ресторантче, прославило се с морските си деликатеси. (Предварително бях проучил въпроса в туристическия справочник.) Без фалшиви усмивки или престорена любезност съдържателката ме удостои с честта да ме настани на маса в ъгъла, демонстрирайки — не че се нуждаех от демонстрация — онова очарователно почитание, което французите винаги проявяват към самотния клиент. Помещението имаше Г-образна форма и моята маса беше в дъното на горната му част. Декорът представляваше откровен, приветливо нестилизиран кич — по стените висяха рибарски мрежи, морски пейзажи и раковини. Фактът, че си поръчах matelote, без дори да отварям менюто, дълбоко смая сервитьора.
Едно от общопризнатите допълнителни удоволствия на храненето по обществени заведения е възможността да наблюдаваш другите посетители. Тази вечер ресторантът не беше особено оживен. На съседната маса група немски туристи — явно от Южна Германия, ако се съди по съскането и шъшкането им — извършваха задълбочен сравнителен анализ на автомобилното движение в известните европейски курорти. Двойка французи на средна възраст вечеряха с типична галска съсредоточеност, отдавайки необходимата мълчалива почит на храната в чинията си. Възрастна вдовица похапваше сладко в компанията на фризирано, очевидно разглезено кученце, което се бе излегнало кокетно в краката й. Недалеч от мен седеше млада двойка англичани: мъжът беше абсолютно невзрачен, с бледа и безинтересна физиономия, но при жената нещата стояха съвсем другояче. Тъмнозлатистите й коси, тук-там изсветлели от слънцето, се разпиляваха волно на раменете й, бадемовите й очи притегляха към себе си цялата жизнена енергия в помещението — сякаш бяха център на всемирното съзнание и не допускаха съществуването на отделни, индивидуално обособени съзнания, — а изящната й, екзотично издължена шия напомняше за древноегипетска статуя. Кремавата й рокля потрепваше и проблясваше при всяко нейно движение като разлюляна от вятъра пшеница. Дългите й тънки пръсти разчупваха хляба с небрежен финес, а когато се обвиха почти любовно около винената чаша (онзи кретен бе поръчал една от най-долнопробните марки!), за мой най-голям ужас забелязах златна халка на ръката й. Всичко у тази жена бе красиво, лъчисто, брилянтно — и хвърлено на вятъра, ако се има предвид с кого се бе събрала. Двамата бяха сторили непростимата грешка да си поръчат предястие към засищащата marmaide dieppoise, която сега, естествено, нямаше да смогнат да доядат. Улових погледа на сервитьора и му смигнах съучастнически зад големите тъмни очила.
Както вече казах, всички в семейството бяха потресени, когато обеците на майка ми се намериха под дюшека на Мери-Тереза. (Навярно си спомняте, че разкритието бе направено от русокосия полицай чаровник с аристократични маниери. Мери-Тереза сякаш се бе опитала да разиграе приказката за принцесата и граховото зърно, но за нещастие бе попаднала в ролята на една от селските девойки, претендиращи за благородно потекло, коварно изобличени след спокойна нощ върху издайническото грахче.) Предполагам, че е последвала твърде ужасна сцена — дваж по-ужасна заради сълзливите и прочувствени клетви на Мери-Тереза, че е невинна. Ние с брат ми подразбрахме за случилото се по начина, по който децата винаги разбират, че между „големите“ се разразява някакъв скандал: по витаещите във въздуха неизречени реплики, по дребните наглед нарушения на всекидневния ритъм, по неспокойно блуждаещите погледи на родителите ни и по усещането, че някъде съвсем наблизо се води разгорещен спор, който обаче не можем да дочуем. От момента, в който баща ни се прибра в ранния следобед („Просто се отбих да видя какво става на семейния фронт“), ние се досетихме, че нещо не е наред. Към шест часа, когато и двамата вече бяхме отбелязали твърде много аномалии за един ден — няма я Мери-Тереза да ни поднесе следобедна закуска, а вместо нея майка ми разсеяно и не особено умело дялка неравни филии хляб; няма я Мери-Тереза да ни подбере към спалнята с думите „Хайде, деца, време е за следобеден сън“; няма я да размаха уж заканително пръст по време на обичайното ни следобедно боричкане; няма я (слава богу!) да изпадне в кравешки възторг от поредната мацаница на Бартоломю и да изписка: „Я вижте наш Бари какво е нарисувал!“; най-сетне, няма я да вари и да предлага чай след чай, което от дребна неуредица постепенно се превърна в истинска кризисна ситуация за стомасите ни, — баща ми пристигна при нас, за да направи официално съобщение: