Дългът към удоволствието

Агнешко печено

Пролетта, най-оптималният сезон за самоубийство, предлага и прекрасни възможности на готвача. Често се чудя обаче дали подобно на Търнър, който „изобрети“ залезите, Т. С. Елиът не измисли феномена „сезонен суицидален бум“ (с което донякъде бихме могли да си обясним драстичното пролетно изобилие от хора, посягащи на живота си) и дали преди издаването на „Пустата земя“ април се е отличавал от останалите месеци с тази злокачественост. Все едно, дори навремето да не е бил най-жестокият месец, днес несъмнено е такъв. Емпирично потвърждение на гореописания сезонен феномен е постъпката на Мери-Тереза, която, явно обезумяла от чувство за вина, се хвърли от Пон Ньоф и се удави в Сена в хладното утро навръх Великден, непосредствено след като бе разобличена. Натоварила се с павета, вероятно откраднати или изпросени от работниците, които по онова време ремонтираха една улица близо до „Сент Шапел“ на остров Сите. Спомням си как двамата полицаи, яки момчета, които на един дъх бяха превзели стъпалата до четвъртия етаж, за да ни съобщят тъжната новина, не скриха почудата си: как е смогнала да се дотътри до прочутия мост с всичките тия павета в пазарската чанта, после как е нанизала дръжките на чантата на врата си и най-сетне как е успяла да се преметне през перилата с този товар. „Яка селска порода“, бе казал баща ми, като я наемаше на работа, а той рядко грешеше в преценките си за хората.

От друга страна, факторите, превръщащи сезона в твърде труден за старите и немощните, за маниакално-депресивните, слабоволевите и обременените с мъчителни спомени, действа много благотворно на щастливците, които могат да се радват, че са преживели зимата. Колкото и парадоксално да звучи, вероятно тъкмо този природен феномен — възраждащото се, опияняващо, буйно тържество на здравата пролет — потиска и омаломощава слабите. Нима не сме били свидетели как съвкупността от прекрасни условия (луксозна обстановка, природни красоти и чудесен климат) нерядко утрояват страданието на нещастния индивид, който на този фон започва да осъзнава собствената си невъзможност да влезе в хармония с онова, което е наоколо му. По този повод се сещам как една моя млада приятелка се опита да оправдае нежеланието си да приеме добре платено преподавателско място в Южна Калифорния с думите: „Там двеста и петдесет дни в годината грее слънце — ами ако все пак съм нещастна?!“ Мисля, че думите й само подкрепят твърде обезсърчителната американска максима: „Няма никаква полза от това да умееш да губиш.“ Та пролетта изправя губещите лице в лице със собствената им обреченост. А ние, останалите, „се веселим“ (както се казва в Стария завет), че посрещаме слънцето, излизащо като жених из брачния си чертог, весели сме, че живеем.