Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Императорът лично прегледа войската от наемници. Ако знаеше предварително за тяхното идване, добре бе успял да го запази в тайна. Обикновено срещу добро заплащане за няколко дни можеше да се получат сведения и от най-секретните гръцки преговори.
Може би Западът все пак не е забравил Константинопол. Джустиниани трябва да е дошъл с благословията на Генуа. Без нея той не би могъл да въоръжи корабите си и да плаща на войниците си.
Но само султанските еничари са дванадесет хиляди на брой. В полето край Варна дори обкованото в брони рицарство не можа да им се опре.
27 януари 1453
Тя дойде. Тя дойде още веднъж. Не ме беше забравила.
Беше бледна и отслабнала. Кафявите й очи бяха неспокойни, беше страдала. Думите и въпросите умираха още на устните ми. Защо ли трябваше да говоря и да питам, след като тя беше дошла.
— Любима моя! — успях само да отроня аз. — Любима моя!
— Защо дойде в този град? — обвини ме тя. — Защо не си стоя при твоя султан? Защо ме измъчваш така? Защо не ме освободиш от оковите на волята си?
— Срамувам се от себе си — продължи тя. — Преди бях радостна и самоуверена, а сега съм съвсем без воля. Краката ми ме водят тук, където не желая да идвам. И ти — латинец, аватрюрист и на всичко отгоре женен! Караш ме да се мразя.
— Никаква полза няма и от най-доброто възпитание — заоплаква се тя. — Никаква полза няма от учението, от способността да се преценяват нещата, от рода, от гордостта и от богатството. Напълно съм във властта ти, като че ли съм робиня. Срамувам се от всяка своя стъпка, що ме е довела до тук.
— Ти дори не си ме докоснал — възнегодува тя, — а ето, че кръвта ми мрачно бушува и тъмните сили на тялото ми викат с пълен глас. Преди бях светла и чиста. Сега вече не знам каква съм и що искам.
— Кинжал в сърцето ти и отрова в твоя стакан! — извика тя. — По-добре да те няма! Това дойдох да ти кажа! Взех я в ръцете си и я целунах по устата. Този път не я заболя глава. По времето на нашата раздяла тя се бе превърнала в жена, която тръпнеше в прегръдката ми.
Как мразех този трепет! Как мразех този изблик на страст, дето порозовяваше страните й. Твърде често бях изпитвал това. Но има ли любов безтелесна?! Има ли любов без страст?!
— Нямам никакво намерение да лягам с теб — рекох аз.
— Всичко с времето си. Жадувах те, но не за това.
— Ако се опиташ да ме безчестиш, ще те убия — изсъска тя. — Толкова малко все пак дължа на себе си и рода си. И не ми говори така!
— Запази цветето си за агаряните — казах. — Аз не възнамерявам да го откъсна.
— Мразя те! — извика тя, вкопчвайки се в ръката ми. — Йоханес Ангелос, Йоханес Ангелос, Йоханес Ангелос! — заповтаря и притискайки лице в гърдите ми, избухна в бурни ридания.
Взех в ръце лицето й, засмях се и я зацелувах по очите и по бузите — заутешавах я както се утешава малко момиче. Положих я да седне, предложих й вино и тя започна да се усмихва.
— Не гримирах лицето си на идване — проговори тя. — Не съм толкова глупава. Вече знам, че ти постоянно ме разплакваш. Затуй е безсмислено да се гримирам. Естествено, бих желала да съм красива за теб, но това сега е безпредметно. Ти се взираш само в очите ми.
— Ето, вземи ги — продължи тя, навеждайки се към мен. — Вземи ги и ме остави на мира.
Беше привечер по заник. Въздухът почервеня, а в стаята притъмня.
— Как успя да се измъкнеш? — попитах аз.
— Целият град е наопаки — засмя се тя. — Всички празнуват пристигането на генуезците. Помисли само, седемстотин облечени в броня мъже. Появяването им ще промени съдбата. Кой би могъл да мисли за опазването на дъщеря си в такъв ден. Дори компанията на латинец би могла да бъде простена.
— Не съм те разпитвал преди за положението в Константинопол — започнах аз. — Сега бих искал да те запитам. Не че е много важно, но по известни причини съм любопитен. Познаваш ли куропалат Лукас Нотарас?
Тя ужасно се стресна и остана така, втренчила в мен уплашени очи.
— Защо питаш?
— Бих искал да зная що за човек е той — отвърнах. Тя продължи втренчено да ме наблюдава и аз нетърпеливо продължих. — Може ли той наистина да предпочете султана пред собствения си император? Ти сама чу какво извика пред народа, когато се видяхме за първи път. Кажи ми, ако наистина го познаваш, може ли от него да стане предател?
— Какви ги приказваш? — сряза ме тя. — Как смееш така да говориш? Та той е куропалат!
После забързано заобяснява: