Ловците

— Струва ми се много вероятно, че хората, които ни нападнаха, са същите, които убиха господин Мастърсън, но не съм сто процента сигурен. Ако са същите — или пък втора ударна група — те са професионалисти и ми се струва, че ще се покрият.

— Може и да се окаже, че са в състояние — това никак няма да ме учуди — да държат под око банковите сметки на снаха ви, вашите, за да са сигурни, че не сте забогатели с шестнайсет милиона долара. Само че това няма да стане.

— Опитвам се да кажа, че вече нямат причина да се опитват да наранят госпожа Мастърсън и децата. Лоримър е вън от играта, така че няма какво повече да искат от нея.

— Искате да ми кажете, че ще изтеглите хората на господин Д’Алесандро, така ли?

— Те не могат да останат безкрайно дълго — отвърна Кастило. — А Вик ми каза, че ви е запознал как стоят нещата с пенсионираните колеги от „Чайна Поуст“.

— Впечатлен съм — призна Мастърсън.

— Освен това е много скъпо — не скри Чарли.

— А-ха — потвърди Мастърсън. — В тази връзка си мислех, че децата — също и Бетси — ще се чувстват по-свободно с тях, отколкото с хората на господин Д’Алесандро. Сигурно са свикнали с частни охранители в Буенос Айрес.

— Хората, които доведох са много добри, господин Мастърсън — обади се Д’Алесандро. — А и честно казано, подобна работа е за предпочитане пред Ирак или Афганистан, където често им се налага да ходят.

— Добре, значи ще препоръчам този вариант на Бетси — съгласи се Мастърсън. — Кога искаш да поговориш с нея, Чарли?

— Още сега, стига да е възможно, господине. Отивам в Тексас. Искам да видя баба и мога да остана съвсем малко, докато ми кажат какво се е случило в Уругвай.

— Ще я набера веднага. — Мастърсън се протегна към телефона. — Ще поръчам автомобил да ви откара до летището.

— Няма нужда, господине.

— От Билокси или от Ню Орлийнс ще пътувате? — попита Мастърсън.

— От Ню Орлийнс, господине.