Няма да се уплаша от злото

— Но… аз… не… усещам… нищо… от… шията… надолу.

— Няма страшно — отвърна доктор Хедрик, който също умееше да лъже убедително. — Това е заради обездвижването. До няколко дни нещата ще започнат да се променят.

„Ако имаш късмет, приятелче, в което се съмнявам.“

— Тъй като се опасяваме от конвулсии, още известно време ръцете и краката ви ще бъдат фиксирани. Но постепенно ще възвърнете контрола над цялото си тяло. Всичко е в упражненията — повтарям, като при децата. Чакат ви дълги и упорити упражнения.

— Колко… дълго?

— Не зная. Шимпанзетата на доктор Бойл се възстановяваха за съвсем кратко време. Но при вас може да отнеме много повече — колкото на някое малко дете, за да проходи. Имате съвсем ново тяло, което ще ви служи още много-много години — хей, току-виж сте първият, доживял до двестагодишна възраст! Така че няма закъде да се бърза, почивайте си, а ние ще ви прегледаме. Поставете параван пред лицето, сестра.

— Докторе, очите на пациента са превързани.

— О, да, вярно е. Господин Смит, когато дойде доктор Файнщайн, ще го помолим да махне превръзките от очите ви. А междувременно — сестра, съблечете го.

Дори разсъблечено, новото тяло бе в значителна част покрито. Пластмасов корсет, наследник на някогашните „железни гърди“2, обхващаше плътно торса от брадичката до таза, ръцете и краката бяха увити в стимулиращи кръвообращението маншети, имаше уретрален и анален катетър, два венозни пътя за въвеждане на разтвори и още един — за мониторинг, плюс други четири, затворени и оставени за извънредни случаи. Цялото тяло бе оплетено в жици и датчици. Тази част, която се виждаше, би накарала Микеланджело да възкликне с възхищение, докато странната комбинация между плът и електроника щеше да предизвика радостна възбуда у всеки медик.

Доктор Хедрик изглеждаше доволен. Извади от джоба си стилет и го прокара по дясното стъпало — и получи очаквания рефлекс; провери и лявото — без никаква реакция от страна на Йохан Смит.

— Доктор Хедрик? — повика го някой откъм другия край на леглото.

— Да?

— Доктор Файнщайн оперира.

— Ами хубаво… — Той кимна на сестрата да покрие тялото. — Чухте ли, господин Смит? Вашият офталмолог е в операция и няма да може да ви прегледа днес. Толкова по-добре, стигат ви вълненията за един ден. Време е да поспите.

— Не. Вие… свалете… превръзката…

— Не мога. Ще трябва да почакаме Файнщайн.

— Не! Нали… вие… отговаряте… за мен?

— Така е, но за очите ви се грижи специалист.

— По дяволите… докторе… повикайте… Джейк… Соломон!

— Господин Соломон е в Европа и ще му съобщим незабавно, че сте в съзнание. Надявам се утре да пристигне. А дотогава си почивайте. Време е за сън.

— Не искам!

— О, напротив, искате. — Доктор Хедрик кимна на доктор Бренер. — Както казахте, аз отговарям сега. Искате ли да знаете защо ще заспите? Защото ще ви въведем едно лекарство, което ще ви унесе и ще забави кръвния ток. Лека нощ, господин Смит — и още веднъж, моите поздравления.

— Проклет да си… ти… некадърен… нека… дър… ен… — Йохан Смит заспа.