Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
Да видим, бях на четиринайсет, четиринайсет и половина, а тя трябва да е била на… трийсет и пет? Помня, спомена, че се омъжила преди петнайсет години, та тези трийсет и пет са само мое предположение. Няма значение, защото за първи път се срещах с жена, която го искаше, успя да ми покаже, че го иска, а после, без никакъв свян, съумя да се възползва от едно непохватно, почти девствено момченце, да го успокои, да го преведе през целия процес на телесно сближаване, да го накара да изпита наслада, да му покаже, че тя също изпитва наслада — да го накара да се почувства добре след това.
Господ да поживи великодушната ти душа, госпожо Уиклънд! Ако си изгубена някъде сред тази тъмнина — защото сигурно си издъхнала много отдавна, — надявам се още да ме помниш, също както аз си спомням за теб.
А сега, всички подробности, които изрових: апартаментът ти беше точно под нашия (доста просторен според тогавашните стандарти). Един студен зимен следобед ти ми даде четвърт долар, за да ти купя нещо от магазина. Какво ли беше? Не можеш да си спомниш, нали, дърт мръснико? Поправка: дърт перверзен призрак. Какво друго ми остава, освен да съм перверзен? Ах, да, спомних си. Половин фунт нарязана шунка, торбичка червеникавокафяви картофи, дузина яйца (дузината бе само седем цента, Бога ми!), хляб за десет цента, при това от фурната, и още нещо.
О, да, кълбо бял памучен конец от дюкянчето до дрогерията на господин Гилмор. Държеше го господин Брамс — имаше двама сина, единият загинал през Първата световна война, другият изучи електроника. Но да се върнем на теб, госпожо Уиклънд.
Беше ме чула, че прибирам колелото във входа, и когато отвори вратата, отнесох покупките в кухнята ти. Плати ми, после ми предложи горещ шоколад — защо ли не се притеснявах, че мама ще разбере? Татко беше на работа, както и господин Уиклънд, но мама? Ах, да, това бе в онзи следобед, когато се събираше с други жени да плете.
И така, докато посръбвах от шоколада и се опитвах да бъда любезен, ти нави ръчката на старата „Виктрола“ и пусна някаква плоча. Песента се казваше „Марджи“ и ти ме попита дали мога да танцувам. После ме научи — право на диванчето.
Един от лаборантите, следящ постоянно мониторите на мозъчната дейност, забеляза повишаване на активността, помисли си, че пациентът е превъзбуден, и реши да му даде успокояващо. Йохан Смит отново се унесе в наркотичен сън, без да знае причината за това — а именно няколко резки покачвания в кривата на монитора. Фокстрот, май така се казваше онзи танц. Не че го интересуваше името, ръката му бе обгърнала кръста й, нейната лежеше на раменете му, миризмата на топлото й свежо тяло изпълваше ноздрите му. А после го съблазни.
След един дълъг, изпълнен с екстаз и наслада период той произнесе:
„Юнис, скъпа, не знаех, че можеш да танцуваш фокстрот.“
Тя се усмихна право в очите му.
„Защото нито веднъж не ме попита, шефе. Можеш ли да се пресегнеш и да спреш виктролата?“
„Разбира се, госпожо Уиклънд.“
6.
Постепенно Йохан Смит забеляза, че тъмният лабиринт не е напълно лишен от дразнители — главата му бе положена върху нещо, усещаше устата си изсъхнала и натъпкана с някакви предмети, каквито обикновено зъболекарите пъхат на своите нещастни жертви. Но наоколо все още бе непрогледен мрак и мъртвешка тишина. Освен това постоянно свистене…
Всяко усещане бе добре дошло. Йохан извика:
— Ей! Жив съм!
През две стаи от него дежурният лекар подскочи и щеше да падне от стола.
— Пациентът се опитва да говори! Повикайте доктор Бренер!
Бренер се обади почти веднага.
— В момента съм зает, Клиф. Извикай екипа. И съобщи на доктор Хедрик и доктор Гарсия.
— Незабавно!
А Йохан продължаваше:
— Ей, за Бога! Има ли някой тук? — Думите излизаха като нечленоразделни звуци.
Докторът опря сондата на дентофона в зъбите на пациента и се обърна към него:
— Господин Смит, чувате ли ме?
Пациентът изломоти отново, този път по-високо и отчетливо.
— Съжалявам, господин Смит, но не мога да ви разбера. Ако ме чувате, издайте един кратък звук. Какъвто и да е.
Пациентът изпъшка.
— Добре, чудесно — значи ме чувате. Сега: един звук ще значи „да“, два — „не“. Ако ме разбирате, изхъмкайте два пъти.