Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Тези забележителни, отвесно спускащи се стени от скали, безбрежното синьо море, ширнало се пред тях, и чистият кристален въздух горе в планината правят Кула толкова привлекателна за хората, че докато трае лятото, всеки ден към нея се точат тълпи народ. Трудно е да се каже обаче какво я прави толкова привлекателна за животните, та те всяка година се събират там за големите си игри. Но този обичай се поддържа от прастари времена и човек е трябвало да бъде там още когато първата морска вълна се е разбила на пяна в скалистия бряг, за да си обясни защо не някое друго място, а именно планината Кула е била избрана за тези срещи.
Дойде ли денят на срещата, елените, сърните, зайците, лисиците и другите диви животни пристигат на планината Кула още през нощта, за да не ги забележат хората. Преди изгрев слънце всички са вече на мястото на игрите — една обрасла с бурен поляна вляво от пътя, не много далеч от стръмните склонове на планината.
От всички страни тази поляна е обградена с камари скали, които така я скриват, че човек може да попадне там само случайно. А през месец март не е много вероятно някой скитник да се заблуди точно там. Много месеци преди това есенните бури са прогонили всички чужденци, които иначе бродят между скалите или се катерят по стените на планината. А пазачът на фара на скалистия нос, старицата от чифлика Кула и селяните със семействата си вървят по пътищата и не скиторят по буренясалото поле.
Като стигнат на мястото на игрите, животните се разполагат по канарите наоколо. Всеки вид се настанява отделно, макар че този ден цари общ мир и никой не се бои, че ще бъде нападнат. Зайчето може спокойно да се поразходи по скалите на лисиците, без да изгуби дори едното от дългите си ушенца. И все пак животните се настаняват на отделни стада. Такъв е старинният обичай.
След като всички заемат местата си, животните почват да се оглеждат за птиците. Този ден времето винаги е хубаво. Жеравите са добри познавачи и не биха свикали животните, ако се очаква дъжд. Но макар че въздухът е прозрачен и нищо не пречи на погледа, не се виждат никакви птици. Чудно нещо, слънцето е вече високо на небето и птиците би трябвало да са на път.
Но ето че животните на планината Кула забелязват няколко малки тъмни облачета, които се носят бавно над равнината. Най-после! Едно от тях внезапно се насочва към брега на Йоресунд и планината Кула. Като стига над мястото на игрите, то спира и изведнъж започва да цвърти и да чурулика, сякаш цялото е само звуци. То се издига и се спуска, издига се и се спуска и през всичкото време цвърти и чурулика. Най-после цялото облаче пада изведнъж върху камара скали и миг след това канарите не се виждат вече от сиви чучулиги, красиви червено-сиво-бели сипки, пъстри скворци и жълтозелени синигери.
Веднага след това облаче над равнината се показва друго. То се спира над всеки двор, над ратайски къщи и замъци, над села и градчета, над чифлици и гари, над рибарски селца и захарни фабрики. И при всяко спиране сякаш изсмуква от земята една малка трепкаща колона от дребни сиви прашинки. Така то все повече и повече нараства и когато най-после се насочи към планината Кула, то вече не е облаче, а грамаден облак, толкова голям, че хвърля сянка върху земята от Хьоганес чак до Мьоле. Като спира над поляната, той просто закрива слънцето и от него дълго време трябва да се излива върху една от околните канари дъжд от врабчета, за да могат онези, които летят в средата на облака, да видят отново дневната светлина.
Ала най-големият от птичите облаци се показва едва сега. Тук са се събрали ята от всички страни. Той има наситен сивосин цвят и не пропуска никакъв слънчев лъч. Мрачен и заплашителен се носи този буреносен облак, сякаш е изпълнен със страшни призраци, издаващи отвратителен крясък, презрителен смях и грачене, което вещае нещастие. И когато най-сетне облакът се излива в дъжд от врани и гарвани, храчещи и размахващи криле, всички на сборището облекчено въздъхват.
След това на небето се задават не само облачета, а и много и най-разнообразни фигури. От изток и североизток се проточват прави прекъснати линии. Това са горските птици от областта Гьоинге, глухарите, които летят в дълги редици на метър разстояние един от друг. Откъм Йоресунд се носят и блатните птици в най-фантастични фигури: триъгълници и дълги криволици, извивки и полукръгове. Те идват от Моклепен край Фалстербу.
На голямата среща тая година, в която Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски, Ака и нейното ято пристигнаха последни и това беше обяснимо, тъй като, за да стигне до планината Кула, Ака трябваше да прелети цяла Сконе. Освен това, след като се събуди, тя трябваше да отиде да търси Палечко, който часове наред бе вървял и свирил на сивите плъхове, за да ги подмами далеч от къщата Глиминге. Мъжката кукумявка се беше върнала с вестта, че черните плъхове ще си бъдат в къщи на разсъмване. Свирката на кукумявката от камбанарията можеше спокойно да замлъкне и да остави сивите плъхове вече свободни да вървят, където си искат.