Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Но, не Ака, а щъркелът — господин Ерменрих — откри момчето, което вървеше с дългата си свита. Той се спусна бързо над него, грабна го с човката си и отново се издигна във въздуха. Господин Ерменрих също бе тръгнал да го търси и сега, след като го отведе в гнездото си, му се извини, задето предишната вечер се бе държал с него така непочтително.
Това много се хареса на момчето и те двамата станаха добри приятели. Ака също беше много любезна с него. Тя потърка няколко пъти старата си глава о ръката му и го похвали, задето се притича на помощ на слабите.
Но за чест на момчето трябва да се каже, че то не търсеше незаслужена слава.
— Не, майко Ака — каза то, — не съм подмамил сивите плъхове, за да помогна на черните. Исках само да покажа на господин Ерменрих че и мене ме бива за нещо.
Тогава Ака попита щъркела смята ли той, че могат да вземат Палечко с тях на планината Кула.
— Според мен на него може да се разчита като на самите нас — каза тя.
— Щъркелът горещо се застъпи за Палечко:
— Разбира се, че трябва да го вземете на планината Кула, майко Ака. Радвам се, че ще можем да го възнаградим за всичко, което направи нощес за нас. И тъй като още съжалявам, задето снощи се държах с него така непристойно, аз ще го нося на гърба си чак до там.
Малко неща са по-приятни от похвалите на умните и способните и затова момчето много се зарадва на този разговор между дивата гъска и щъркела.
И така, момчето летя до планината Кула на гърба на щъркела. Макар да знаеше, че това е голяма чест, то доста потрепера. Господин Ерменрих беше майстор в летенето и съвсем не се движеше бавно като дивите гъски. Докато Ака летеше по права линия, с равномерни удари на крилете, щъркелът правеше куп фокуси. Ту замираше неподвижно високо във въздуха и плуваше, без да движи криле, ту се спускаше надолу с такава скорост, като че ли щеше да тупне безпомощно на земята като камък, ту се забавляваше да обикаля около Ака в големи и малки кръгове като вихрушка. Момчето не бе преживявало още такова нещо и въпреки непрекъснатия ужас, който изпитваше, все пак трябваше да се признае, че досега не е знаело какво значи да се лети добре.
През целия път се спряха само веднъж, когато Ака отиде да забере ятото си и му съобщи, че сивите плъхове са победени. Оттам тръгнаха направо за планината Кула.
Когато стигнаха над планината, те се спуснаха на хълмчето, определено за дивите гъски. Момчето се огледа и видя на едно от хълмчетата разклонените рога на елените, на друго — сивите качулки на ястребите. Едно се червенееше от лисици, друго беше черно-бяло от морските птици, трето сиво от плъхове. По-нататъшно хълмче бе покрито с черни врани, които непрекъснато грачеха, друго — с чучулиги, които не можеха да стоят спокойни, а току подхвръкваха във въздуха и пееха от радост.
По стар-прастар обичай на планината Кула дневните игри бяха открити от гарваните с техния въздушен танц. Те се разделиха на две ята, които летяха едно срещу друго, срещаха се, завиваха и започваха отново. В този танц фигурите много често се повтаряха и на зрителите, които не познавала правилата му, гой се стори твърде еднообразен. Гарваните много се гордееха с него, но всички други се зарадва ха, когато свърши. На животните той изглеждаше мрачен и безсмислен като играта на зимната буря със снежинките. Подтискаше ги и те е нетърпение очакваха нещо друго, което малко да ги развесели.
И не чакаха дълго. Щом гарваните свършиха, разскачаха се зайците. Те пристигнаха в дълга колона, сякаш без всякакъв ред. В някои редици имаше само по един заек, в други скачаха наред по три-четири. Всички се бяха изправили на задните си крака и бягаха толкова бързо, че дългите им уши се клатеха на всички страни. Те тичаха, въртяха се, подскачаха нависоко и така се тупаха с предните лапки по гърдите, че поляната ехтеше. Някои току се премятаха, други се свиваха на кълбо и се търкаляха; един заставаше на един крак и се въртеше, друг ходеше на предните си крака. Нямаше никакъв ред, но беше много забавно и животните, които ги гледаха, започваха да се развеселяват. Идваше пролет, а заедно с нея идваха радостта и веселието, Зимата си отиваше. Наближаваше лято и скоро животът щеше да протича в забавления и веселби.