Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Момчето все по-остро усещаше студа. Но докато летяха във въздуха, то все още си даваше кураж. Не изпадна в отчаяние и надвечер, когато дивите гъски кацнаха на земята и се подслониха под малко криво борче, сред едно мочурливо тресавище, където много буци пръст стояха още покрити със сняг, а тия, по които той се бе стопил, стърчаха голи сред локви полуразтопена ледена вода. То затича весело наоколо да търси глогинки и замръзнали боровинки. Но настъпи нощ и мракът така се сгъсти, че дори и силните очи на момчето не можеха вече нищо да различат. Дивата местност стана необикновено враждебна и страшна. Момчето се бе сгушило под крилото на гъсока, но не можеше да заспи, защото беше мокро и му бе студено. Чуваше толкова много звуци, дебнещи стъпки и заплашителни гласове и изпитваше такъв ужас, че не знаеше къде да се дене. Трябваше да отиде някъде, където имаше огън и бе светло, за да не умре от страх.
„Дали да се реша да отида при хората само за тази нощ? — питаше се момчето. — Ще поседя малко край огъня и ще хапна нещичко, а преди изгрев слънце ще се върна при дивите гъски.“
То изпълзя изпод крилото на гъсока и се спусна на земята. Промъкна се тихо и незабелязано през тресавището, без да събуди нито него, нито някоя от другите гъски.
Не знаеше точно къде се намира: в Сконе ли, в Смоланд или в Блекинге. Но преди да кацнат на тресавището, беше му се мярнало голямо селище. Сега то се насочи към него. Скоро излезе на един път и след малко вече крачеше по дълга, засадена с дървета улица, от двете страни на която един след друг се редяха дворове.
Момчето се бе озовало в едно от онези големи села, каквито няма долу в равнината, но които често се срещат на север. Къщите бяха дървени и много красиви. Стрехите и входовете на повечето от тях бяха украсени с резба и имаха веранди с цветни стъкла. Стените бяха боядисани със светли блажни бои, а вратите и прозорците се открояваха в син, зелен или дори в червен цвят. Като вървеше по улицата и разглеждаше къщите, момчето чуваше говора и смеха на хората в топлите стаи. Отделни думи не можеше да различи, но му беше приятно, че чува човешки гласове. „Какво ли ще кажат, ако почукам и ги помоля да ме пуснат?“ — помисли си то.
И тъкмо щеше да направи това, погледът му падна върху осветените прозорци и страхът му от тъмнината мигновено се изпари. Сега отново почувствува онова смущение, което го обхващаше винаги в присъствието на хора. „Ще поогледам още малко селото и тогава ще почукам на нечия врата“ — помисли си то.
Когато минаваше покрай една къща, вратата на балкона се отвори и сноп жълта светлина бликна между красивите леки завеси. Една хубава млада жена излезе на балкона и се надвеси навън.
— Вали дъжд, идва вече пролетта — каза тя.
Като я видя, момчето изпита някакъв особен страх. Доплака му се. За пръв път усети безпокойство, че се е откъснал от хората.
След малко мина покрай една бакалница. Пред нея имаше червена редосеялка. То се спря, огледа я, после се покатери на седалището й. Почна да цъка с език, сякаш караше кон. Помисли си колко хубаво ще бъде да може да кара такава красива машина из някоя нива. За миг бе забравило какво представляваше то сега, но скоро се усети и бързо скочи от машината. Момчето беше развълнувано. Колко много неща ще пропусне, ако остане да живее завинаги между животните! Хората бяха толкова умни и работливи!
Мина и покрай пощата и си спомни за вестниците, които всеки ден носеха новини от четирите краища на света. Видя аптеката и къщата на лекаря и си спомни за голямата сила на хората, които се борят против болестите и смъртта. И колкото повече вървеше, толкова повече мислеше за хората.
Такива са децата. Те не виждат по-далеч от носа си. Искат да грабнат веднага онова, което е най-близко до тях, без да се интересуват какво може да им струва то. Нилс Холгерсон не разбираше какво губи, когато предпочете да остане джудже, но сега ужасно се боеше да не би завинаги да остане така.
Но какво да направи, за да стане пак човек? Какво не би дал да можеше да научи това!
Изкачи се по една стълба, седна под проливния дъжд и дълго, дълго стоя така, потънал в мисли. Челото му се набърчи от напрежение. Мислите се въртяха в главата му, но колкото по-дълго седеше, толкова по-невъзможно му се струваше да намери някакъв изход.
„Това е мъчна работа за мен, защото почти нищо не съм учил — реши той най-сетне. — Във всеки случай трябва да се върна при хората. Ще попитам свещеника, доктора, учителя и други учени хора как да постъпя.“
Реши да направи това веднага. Стана и се отърси, защото беше мокър като куче, излязло от локва.
В това време долетя една голяма кукумявка и кацна на едно дърво на улицата. Веднага след това друга кукумявка, която се беше заврят ла под стряхата, се размърда и извика: