Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Когато зайците се налудуваха, дойде ред на големите горски птици. Стотици глухари с лъскава чернокафява премяна и яркочервени кръгове около очите литнаха към дъба сред поляната. Един кацна на най-горния клон, наежи перушина, отпусна хриле надолу и разпери опашка, така че се видя белият му пух. После изпъна шия и издаде няколко приглушени гърлени звуци: — Чек, чек, чек!
Повече нищо не можа да каже, само навътре в гърлото му нещо забълбука. После затвори очи и зашепна:
— Сис, сис, сис! Слушайте колко е хубаво! Сис, сис, сис! — И изпадна в такъв екстаз, че не виждаше нищо около себе си.
Докато първият глухар все още шепнеше, други три, които бяха кацнали под него, запяха. Преди още те да завършат песента си, нови десет, накацали на по-долните клони, се присъединиха към общия хор. Така продължи от клон на клон, докато всички почнаха да пеят, да бълбукат и да съскат. Докато пееха, те също изпадаха в екстаз и това действуваше на останалите животни като някакво заразително опиянение. Кръвта, която доскоро течеше по жилите им весело и леко, сякаш се сгъсти и разгорещи. „Наистина е пролет — казваха си те. — Зимният студ си отиде. Пламъкът на пролетта гори над земята.“ Като видяха този успех, останалите глухари не можаха да се сдържат. Ала за тях нямаше свободно дърво, та се спуснаха по поляната обрасла с високи бурени, между които се подаваха само красиво размерените им опашки и дебелите човки. Те запяха:
— Ор, ор, ор…
Не ето, тъкмо глухарите бяха почнали да се надпяват и стана нещо нечувано, Докато животните мислеха само за игрите, една лисица се промъкваше крадешком към хълмчето на дивите гъски. Тя се движеше много внимателно и без да я забележат, стигна почти до тях. Но една гъска я видя и тъй като не можеше да допусне, че лисица ще се вмъкне между дивите гъски с добри намерения, се развика:
— Внимавайте, диви гъски! Внимавайте!
Лисицата я захапа за врата, за да млъкне, но дивите гъски вече бяха чули вика и се вдигнаха във въздуха. Оттам видяха лисицата Смире, която стоеше на тяхното хълмче с мъртвата гъска в уста.
За това нарушение на примирието в деня на игрите Смире получи такова тежко наказание, че до края на живота си трябваше да съжалява задето не можа да обуздае своята отмъстителност и се опита да се добере до Ака и ятото й. Тълпа лисици веднага я обкръжи и по стария обичай я осъди на изгнание: тя бе нарушила мира в деня на игрите! Никоя не се реши да поиска смекчаване на наказанието, защото всички знаеха, че ако направят това, завинаги ще бъдат изгонени от игрите. И тъй, Смире единодушно бе осъдена на изгнание. Запретено й бе да остане в Сконе. Трябваше да напусне семейството и роднините си, местата за лов и почивка, къщата и скривалищата, които имаше досега, и да тръгне да си търси щастието в чужди земи. И за да знаят всички лисици в Сконе, че Смире е скитница, най-старата отхапа връхчето на дясното й ухо. Младите лисици завиха страшно, нахвърлиха се върху й и я погнаха. На Смире не й оставаше нищо друго, освен да избяга от планината Кула.
Това се случи през време на игрите на горските птици, но то никак не ги смути. Увлечени в песните си, те не виждаха и не чуваха нищо от онова, което ставаше около тях.
След горските птици излязоха да покажат бойните си игри елените от Хекеберга. Бореха се едновременно много двойки. Спускаха се бързо едни срещу други, удряха с трясък рогата си, които се заплитаха, и се мъчеха да се избутат назад. Буренът хвърчеше под копитата им, от ноздрите им хлуеше пара, гърлата им издаваха страшни ревове, по хълбоците им се стичаше пяна.
Докато войнствените елени се бореха, по хълмчетата наоколо цареше гробна тишина. У животните се събуждаха нови чувства. Всички се чувствуваха енергични, храбри и силни, възродени от пролетта и готови за всякакви приключения. Не изпитваха омраза едни към други, но навред се повдигаха криле, настръхваха гърбове, точеха се нокти. Ако елените бяха продължили още минутка, наоколо щете да закипи див бой, защото всички бяха обхванати от горещото желание да покажат, че в тях животът кипи, че зимното сковаване е отминало и у тях преливат сили.
Но елените спряха точно навреме и от хълмче на хълмче се понеса шепот:
— Сега е ред на жеравите.
И наистина вече се задаваха сивите, забулени сякаш в здрач птици, е букети пера по крилете и червена премяна на гърбовете. Големите птици с дълги крака, красиви шии и малки глави се хлъзгаха надолу по хълмчето в тайнствена омая. Летяха ли, или танцуваха? Вдигнали грациозно криле, те се движеха със зашеметяваща скорост. В играта им имаше нещо странно и чуждо, като че ли сиви сенки се носеха в танц, който погледът едва можеше да следи. Сякаш го бяха научили от мъглите, които виснат над усамотените блата. В него имаше някаква магия. Онези, които идваха на планината Кула за пръв път, разбираха защо празникът се нарича танц на жеравите. В него имаше нещо диво, но чувството, което той будеше, беше някакъв сладък копнеж. Никой вече не мислеше за борба. Напротив, всички — и крилати, и безкрили — искаха да се издигнат високо-високо, над облаците, да видят какво има там, да се освободят от тежкото си тяло, което ги тегли към земята, и да отлетят към незнайното.