Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Жалко, че Ака все още му нямаше доверие. Когато едно момче се е отказало от възможността да стане човек, само и само да пътува с някакви си диви гъски, те би трябвало да разберат, че то няма никакво намерение да им навлече беда. Би трябвало също така да разберат, че, като е пожертвувало толкова много, техен дълг сега е да му показват според възможностите си всичко забележително.
„Заслужават да им го кажа“ — мислеше си то. Но минаваше час след час и то не се решаваше да го направи. Колкото и да беше чудно, момчето наистина уважаваше старата водачка. Не му беше удобно да се противопостави на решенията й.
От едната страна на мочурливата ливада, в която пасяха гъските, се издигаше широка каменна стена. Когато привечер момчето вдигна глава, решено най-после да отиде да поговори с Ака, погледът му случайно падна върху стената. То извика от учудване гъските в миг обърнаха глави и се втренчиха в същата посока. В първия момент и те, и момчето помислиха, че на кръглите сиви камъни, от които беше иззидана стената, са порасли безчислени крака и камъните са почнали да тичат. Скоро обаче видяха, че това са плъхове, които минаваха през стената. Те тичаха необикновено бързо, един до друг и бяха толкова много, че известно време закриваха цялата стека.
Момчето се боеше от плъхове, когато беше голям, силен човек, а камо ли сега, като е толкова мъничко, че два или три от тях можеха да го надвият. Тръпки лазеха по гърба му само като ги гледаше.
Чудно нещо, и гъските като че ли изпитваха към плъховете същото отвращение. Те не ги заговориха, а когато отминаха, почнаха да се отърсват, като че ги бяха опръскали с кал.
Колко много сиви плъхове! — каза Юкси от Васияуре. Това не е на добро.
Момчето тъкмо се канеше да каже на Ака, че иска да го вземат с тях на планината Кула, когато една голяма птица кацна неочаквано сред гъските.
Тялото, шията и главата на тази птица бяха като на малка бяла гъска. Но тя имаше големи черни криле, дълги червени крака и дълга дебела човка, толкова тежка, че навеждаше малката й глава надолу, от което птицата изглеждаше като че стои замислена.
Ака бързо оправи крилете си и като тръгна към щъркела, се поклони няколко пъти. Тя не се изненада много, че го вижда в Сконе толкова рано напролет, защото знаеше, че мъжките щъркели обикновено идват първи, преди женските да са прелетели Балтийско море, за да проверят да не би гнездото да е пострадало през зимата. Изненада я обаче посещението му, защото щъркелите обикновено дружат само с птици от своя род.
— Надявам се, че гнездото ви е в ред, господин Ерменрих — каза Ака.
Потвърди се това, което всички знаят за щъркела: рядко отваря той клюн, без да почне да се оплаква. И тъй като изобщо мъчно говореше, онова, което казваше, звучеше още по-тъжно. Дълго време той само трака с клюна си, а после заговори с дрезгав и слаб глас. Почна да се оплаква от всичко: гнездото му на покрива на Глиминге било съвсем разнебитено от зимните бури, в Сконе не можело да се намери нищо за ядене… Хората му били отнели всички имоти. Разорали ливадите му и пресушили блатата. Той мислел да се изсели от тази страна и никога вече да не се връща.
Докато щъркелът се оплакваше, дивата гъска Ака, която нямаше никакъв покрив или убежище, си мислеше: „Ако аз живеех така добре като вас, господин Ерменрих, не бих се унижавала да се оплаквам. Вие си останахте дива и волна птица и въпреки това хората се отнасят с вас добре. Никой не стреля по вас и не краде яйца от гнездото ви.“ Но тя само си помисли това. А на щъркела каза, че не може да повярва, че той иска да напусна една къща, на която, откак е построена, са живели само щъркели.
После щъркелът попита дали гъските са видели похода на сивите плъхове към Глиминге и когато разбра от Ака, че знаят за тази напаст, той почна да й разказва за храбрите черни плъхове, които дълги години защищават замъка.
— Но тази нощ къщата Глиминге ще падне във властта на сивите плъхове — заключи щъркелът с въздишка.
— Защо точно тази нощ, господин Ерменрих? — попита Ака.
— Защото почти всички черни плъхове тръгнаха снощи към планината Кула — отвърна щъркелът. — Те мислеха, че и всички други животни ще отидат там. Но както виждате, сивите плъхове са останали и сега се събират, за да се вмъкнат нощес в замъка, защищаван само от шепа немощни старци, които не са могли да отидат на планината Кула. Разбира се, сивите плъхове ще постигнат целта си, но аз толкова години съм бил в приятелско съседство с черните плъхове, че няма да ми е приятно да живея с техните врагове.