Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Инстинктите ми ме подтикваха да направя нещо, може би да се нахвърля върху някого от мъчителите му, но не можех да се сбия с всички наоколо, които ме дразнеха с нахалното си поведение, още по-малко пък с група момчета от кралските фамилии. Да не говорим за опасността Лиса да се озове в центъра на вниманието им. Затова само ги изгледах с отвращение, докато отивах до чина си. И щом седнах там, една ръка ме докосна по рамото. Джеси.
— Здравей — поздравих го аз весело. За щастие той не се бе присъединил към групата мъчители. — А сега си дръпни ръката от стоката.
Дари ме с ослепителна усмивка, но не си дръпна ръката от мен.
— Роуз, разкажи на Пол за онзи път, когато предизвика сбиването в часа на госпожа Карп.
Наклоних кокетно глава към него и му се усмихнах закачливо.
— Много сбивания съм предизвиквала в нейните часове.
— Имам предвид онази история с рака отшелник и лалугера.
Засмях се, като си спомних онзи случаи.
— О, да. Но мисля, че всъщност беше най-обикновен хамстер. Просто го пуснах в кутията при рака и те двамата, пощурели от това, че бях прекалено близо до тях, а не можеха да се измъкнат, се сбиха помежду си.
Пол, момчето, което седеше до нас, и което не си спомнях, също се засмя. Очевидно е бил преместен тук миналата година и не беше чувал тази история.
— И кой спечели?
Погледнах въпросително към Джеси.
— Не помня. А ти спомняш ли си?
— И аз съм забравил. Помня само как се разкрещя госпожа Карп. — Обърна се към Пол. — Човече, трябваше да видиш каква шантава учителка имахме тогава. Все си въобразяваше, че някой я преследва и вършеше какви ли не безсмислени работи. Голяма скица беше. И вечно скитосваше из училището, докато всички останали спяха.
Усмихнах се, макар и малко сковано, сякаш бе казал нещо забавно. Замислих се за госпожа Карп. Изненада ме това, че за един ден-два пъти си спомних за нея. Джеси беше прав — докато още работеше тук като учителка, тя неуморно кръстосваше из кампуса. А това си беше доста шантаво, понякога ме побиваха тръпки, като я видех. Помня още как веднъж най-неочаквано налетях на нея.
Тъкмо се измъквах през прозореца на спалното помещение, за да отида на среща с едни приятели. Беше след часовете и от всички нас се очакваше да сме по креватите и даже вече да сме заспали. Но аз редовно се измъквах тайно. Много ме биваше в това.
Само че тогава не улучих най-подходящия момент. Стаята ми беше на втория етаж и по средата на спускането внезапно полетях надолу. Като усетих как земята стремглаво се втурна срещу мен, с отчаяно усилие се опитах да се заловя за нещо и така да забавя падането. Грубата каменна облицовка на сградата одра кожата ми, но в онзи кошмарен за мен миг не обърнах внимание на драскотините. Стоварих се на земята, добре поне, че улучих тревата, защото паднах по гръб и целият ми въздух излезе от дробовете.
— В лоша форма си, Роузмари. Трябваше да бъдеш по-внимателна. Инструкторите ти ще останат доста разочаровани.
Вперих смаян поглед през разрошените си коси и съзрях госпожа Карп, надвесена над мен с развеселена физиономия. В същото време болки пронизваха всяка част на тялото ми.
Постарах се, поне доколкото можех, да не обръщам внимание на свирепите болки и се надигнах от тревата. Да си в класната стая с откачалката Карп, докато си заобиколен от съучениците си, е едно. Но да се озовеш насаме с нея, бе съвсем различно нещо. Очите й, както винаги, имаха някакво тайнствено и отнесено изражение, от което цялата ми кожа мигом настръхна.
А на всичкото отгоре съществуваше голяма вероятност на сутринта да ме завлече право в кабинета на Кирова, за да ми бъде наложено съответното наказание. От което още по-силно настръхнах.
Но вместо това тя само ми се усмихна и протегна ръце към моите. Потръпнах, но й позволих да ги улови. Тя зацъка удивено с език, когато видя охлузванията ми. Стисна здраво ръцете ми и смръщи вежди. Сякаш нещо изгори кожата ми, сетне някакъв лек полъх се плъзна по мен като приятен морски бриз и раните се затвориха. За кратко ми се зави свят и температурата ми рязко се повиши. Кръвта по мен изчезна, както и болката в бедрото и надолу по крака ми.
Ахнах. Издърпах уплашено ръцете си от нейните. Бях виждала доста от магиите на мороите, ала нищо от тях не приличаше на това чудодейно изцеление.
— Какво… какво ми направихте?
Тя отново ми се усмихна със странната си неразгадаема усмивка.