Академия за вампири

— Това не е шега. Говоря сериозно. — Усетих, че Лиса започна да се ядосва. Гневът потуши тъгата, завладяла я преди малко.

Той сви рамене и се облегна на скосената стена.

— Аз също. Обичам жалейните партита. Щеше ми се да бях донесъл шапчици. За какво искаш първо да похленчиш? За това, че ще ти трябва цял ден, за да станеш отново всеобща любимка? Или че ще се наложи да чакаш две седмици, докато от «Холистър» ти изпратят нови парцалки? Ако платиш за бърза доставка, чакането може и да не се окаже толкова дълго.

— Пусни ме да си вървя — извика тя гневно и този път го блъсна.

— Почакай — подвикна той, когато тя стигна до вратата. Саркастичната му интонация се бе стопила. — Какво… хм, как беше…?

— Кое как е било? — попита остро Лиса.

— Да си там, навън. Извън Академията.

Тя се поколеба за миг, преди да му отговори, изненадана от искрения му интерес и желание за разговор.

— Беше страхотно. Никой не знаеше коя съм. Просто едно лице от тълпата и нищо повече. Не бях морой. Нито кралска особа. Нищо особено. — Сведе поглед към пода. — Докато тук всички си мислят, че знаят коя съм.

— Да. Трудно е да се отърсиш от миналото си — констатира той с горчивина.

В този миг Лиса се замисли — по подразбиране това се предаде и на мен — колко труден може би е сега животът на Кристиан, През повечето време хората се държаха с него така, сякаш не съществува. Все едно е призрак. Не говореха с него. Не говореха за него. Дори не го забелязваха. Петното на позора заради престъплението на родителите му бе неизличимо и хвърляше сянка върху цялата фамилия Озера.

Все пак той я вбесяваше и тя не искаше да изпитва съчувствие към него.

— Я чакай — да не би сега да сме на твоето жалейно парти?

Той се засмя.

— Тази стая от една година вече ми служи като място за жалейни партита.

— Съжалявам — изрече Лиса с ехиден тон. — Имах навика да идвам тук, преди да си тръгна. Така че имам повече права от теб.

— Да, но аз пък се възползвам от правото на незаконно самонастанилите се. Освен това се старая да стоя колкото се може по-близо до параклиса, за да се убедят останалите, че не съм станал стригой… поне засега. — В интонацията му отново се прокрадна нотка на горчивина.

— Наистина винаги съм те виждала на литургиите. Това ли е единствената причина да ги посещаваш? За да изглеждаш добър и праведен? — На стригоите им бе забранено да стъпват на свети места заради непростимите им грехове срещу света.

— Разбира се — потвърди той. — Защо иначе ще го правя? Заради спасението на душата си?

— Както и да е — рече Лиса, която явно беше на различно мнение. — Тогава ще те оставя сам.

— Почакай — отново повтори той. Явно не му се искаше тя да си тръгне. — Искам да ти предложа сделка. Можеш да стоиш тук колкото искаш, ако ми кажеш едно нещо.

— Какво е то? — попита тя, като се извърна и го погледна в очите.

Той се приведе напред.

— От всички слухове, които чух за теб днес — и повярвай ми, чух много, макар че никой не е разговарял пряко с мен — има един, който никак не се връзва. Те разнищиха най-подробно всичко друго около теб: защо си заминала, какво си правила там, защо си се върнала, за специализацията ти, какво казала Роуз на Мия и тям подобни глупости. Но в същото време никой, буквално никой не се усъмни и не попита нищо за цялата онази тъпа история, която разказа Роуз, че там имало хора, които ти давали кръвта си.