Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Ръката на Лука върху рамото й я галеше, но на нея й се стори, че възнамерява да излети.
Този ден сърцето й поохладня към Лука.
Вечерта Жозефин излезе на балкона, за да се усамоти.
Когато реши да потърси нов апартамент, първият й въпрос към брокера, преди да разбере за цената, изложението, етажа, квартала, дали има наблизо спирка на метрото, какво е състоянието на покрива и на улуците, неизменно беше: „Има ли балкон? Истински балкон, където да седна, да си протегна краката и да гледам звездите.“
Новият й апартамент имаше балкон. Голям и красив балкон с черна, издута, тежка и богаташка решетка от ковано желязо, с преплетени мотиви като красиво изписани букви от учителка на черната дъска.
Жозефин искаше да има балкон, за да си говори със звездите.
Да си говори с баща си, Люсиен Плисоние, починал преди години на 13 юли, тогава тя беше десетгодишна, ракетите гърмяха, хората танцуваха, фойерверките се пръскаха в небето и кучетата виеха на умряло. Майка й се омъжи за Марсел Гробз, който се оказа добър и щедър пастрок, но не знаеше как да се впише между вечно киселата си съпруга и двете момиченца. Така и не успя, обичаше ги отдалече като чужд човек, който държи в джоба си билет за връщане.
Беше придобила този навик, когато я налегнеше меланхолията. Чакаше да се свечери, загръщаше се с някоя завивка, излизаше на балкона и говореше на звездите.
Всичко, което не си бяха казали, докато беше жив, си го казваха сега с посредничеството на Млечния път. Жозефин признаваше, че е леко ирационално, признаваше, че може да я помислят за луда, да я затворят в клиника, да й налепят електроди по главата и да пуснат ток, но не й пукаше. Знаеше, че той е там, че я слуша, нещо повече, пращаше й знаци. Уговаряха се някоя звезда да им бъде сигнал, например най-малката на опашката на Голямата мечка, и той я правеше да заискри по-ярко. Или да мъждука. Не се получаваше всеки път, щеше да е прекалено лесно. Случваше се да не й отговаря. Но когато й потънеха гемиите, той й хвърляше спасителен пояс. Понякога караше да присветва някоя лампа в банята, или фара на колело по пътя, или уличното осветление. Той обичаше осветителните тела.
Тя следваше неизменно един и същ ритуал. Сядаше в ъгъла на балкона с подвити крака, облакътена на коленете си, и вдигаше глава към небето. Първо откриваше местоположението на Голямата мечка, после малката звезда в края и започваше да говори. Всеки път, когато произнасяше думата „татко“, очите я засмъдяваха, а когато казваше: „Татко! Миличък мой татко!“ - задължително се разплакваше.
Същата вечер се настани на балкона, взря се в небето, откри Голямата мечка, изпрати й въздушна целувка, прошепна татко, татко... тъжно ми е, много съм тъжна, задушавам се, сърцето ми е свито. Първо нападението в парка, после пощенската картичка от Антоан и за капак преди малко реакцията на Лука, неговата студенина, вежливото му безразличие. Как се справят хората с преливащите чувства? Ако ги изразят неподобаващо, се получава обратният ефект. Когато подаряваме рози, не ги връчваме с дръжките нагоре, та да се убоде получателят. Аз постъпвам по този начин с чувствата, подарявам ги наопаки.
Тя се взираше в малката звезда. Струваше й се, че ту светва, ту угасва, светва отново, сякаш я подканва да излее душата си, давай, скъпа, говори, слушам те, говори.
Татко, животът ме завъртя във вихър. Давя се.
Спомняш ли си, когато бях малка, едва не се удавих, а ти ме гледаше от брега, без да можеш да ми помогнеш, защото морето се беше разбушувало, а ти не знаеш да плуваш... Спомняш ли си?
Морето беше спокойно, когато влязохме с мама и Ирис. Мама ни водеше, плувайки мощен кроул, Ирис подир нея, а аз ги следвах по-назад, гледах да не ги изпусна. Бях към седемгодишна. Изви се внезапно вятър, вълните се надигаха все по-високо, течението ни повлече, а ти беше съвсем малка точица на плажа и размахваше ръце ужасен. Щяхме да се удавим. Тогава мама предпочете да спаси Ирис. Може би не беше в състояние да ни спаси и двете, но тя реши да спаси Ирис. Хвана я здраво под мишницата си и я изтегли на пясъка, остави ме сама да се давя, да гълтам и да плюя солената вода, да ме подмятат вълните и да подскачам като камъче във всички посоки. Когато разбрах, че ме бе изоставила на произвола на съдбата, се помъчих да доплувам до нея, за да се вкопча в нея, а тя се обърна и ми изкрещя: пусни ме, пусни ме, и ме отблъсна. С един удар на рамото. И досега не зная как успях да изплувам, как се добрах до плажа, и досега не мога да си обясня, сякаш една ръка ме грабна, издърпа ме за косата и ме пусна на твърдата земя.