Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Ах, тези кучета, направо са невероятни!- възкликна Лука. -Вижте!
Животното се връщаше. Изтръска се, опръска всичко наоколо и пусна топката в краката на стопанина си. Завъртя опашка и излая, подканвайки го да продължи играта. А как да продължа аз, запита се Жозефин, проследявайки с очи топката, която полетя отново, и кучето, което пак се бухна в езерото.
- За какво ми говорехте, Жозефин?
- Казах, че ми се случиха две неща, едното ужасно, другото -странно. - Тя се насилваше да се усмихва, за да потръгне разказът. - Получих картичка от Антоан.. .мъжа ми... както знаете...
- Но мислех, че е...
Не се осмеляваше да произнесе думата и Жозефин му я подсказа:
- Мъртъв?
- Да. Бяхте ми казали, че...
- И аз така мислех.
- Странно наистина.
Жозефин изчака да й зададе някакъв въпрос, да изкаже някакво предположение, да изрази учудването си, нещо, каквото и да е, за да обсъдят новината, обаче той се задоволи да свъси вежди и попита:
- А другата новина, ужасната?
Ха! - каза си Жозефин, съобщих му, че мъртвец пише картичка, купува марка, залепва я на картичката, пуска я в кутията, а той ми отвръща: „И какво друго?“ Струва му се нормално. Мъртъвците стават нощем да си водят кореспонденцията. Всъщност мъртъвците не са мъртви, те се редят на опашка в пощата, затова винаги се налага да чакаме. Тя преглътна и изтърси неочаквано:
- За малко да ме убият!
- Да ви убият, вас, Жозефин? Не е възможно!
А защо да не е? Няма да съм красив труп, така ли? Нямам вид на човек, който може да бъде убит?
- В петък вечерта, когато се прибирах след несъстоялата се среща, бях намушкана с нож право в сърцето. Тук!
Тя се удари по гърдите, за да подчертае драматизма на съобщението, и се усети смешна. Ролята на жертва на улично произшествие май не й подхождаше особено. Смята, че се правя на интересна, за да съпернича на брат му.
- Направо невероятна история! Ако ви бяха намушкали с нож, шяхте да сте мъртва...
- Спаси ме една обувка, обувката на Антоан...
Тя му обясни спокойно какво й се беше случило. Той я изслуша, загледан в ято прелитащи гълъби.
- Съобщихте ли в полицията?
- Не. Не исках Зое да разбере.
Той недоверчиво я изгледа.
- Жозефин! Ако сте станали жертва на нападение, трябваше да отидете в полицията!
- Какво искате да кажете с това „ако“? Бях нападната.
- Представете си, че този човек нападне някой друг, отговорността ще падне върху вас! Нечия смърт ще тежи на съвестта ви.
Не само не я прегърна, за да я успокои, да й каже: с вас съм, ще ви пазя, а на всичко отгоре й създаваше чувство за вина, намеквайки за вероятна нова жертва. Тя го погледна объркано, какво ли трябваше да му се случи на този човек, за да се развълнува?
- Не ми ли вярвате?
- Напротив... Вярвам ви. Просто ви съветвам да подадете жалба срещу непознат извършител.
- Изглеждате добре осведомен!
- Покрай брат ми съм ходил доста по полицейски участъци. Знам ги почти всички в Париж.
Тя го изгледа смаяна. Отново заора в своя си случай. Беше се отклонил за кратко, докато я слушаше, след което пак се върна на своите нещастия. Това ли е моят любим, прекрасният мъж? Човекът, който пише книга за сълзите, който цитира Жюл Мишле: „Скъпоценните сълзи са се превърнали в бистри легенди, в прекрасни стихове и издигайки се към небесата, са изкристализирали в гигантски катедрали, които се стремят да стигнат до Бог!“ Свито сърце, да. Същинска стафида. Той обгърна раменете й, притегли я към себе си и нежно и уморено прошепна:
- Жозефин, не мога да се занимавам с проблемите на всички хора. Нека не се задълбочаваме толкова, съгласна ли сте? Чувствам се добре с вас. Вие сте единственото ми кътче на веселие, смях и нежност. Нека не го унищожаваме. Моля ви...
Жозефин кимна примирено.
Продължиха разходката си покрай езерото, разминаваха се с хора, които правеха сутрешния си крос, други кучета плувци, деца на колелета и прегърбените татковци, припкащи подире им да ги придържат, за да не изгубят равновесие, един черен великан, гол до кръста и плувнал в пот, който също тичаше. Тя се замисли дали да не попита: „А вие за какво искахте да говорим онази вечер, когато щяхме да се срещнем в бирарията? Стори ми се, че беше нещо важ-но“, но се отказа.