Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Зная само, че едва не се удавих.
Сега съм в същото положение. Вълненията са много силни, те ме повличат много надалече. Прекалено далече, прекалено неудържимо. Прекалено съм самотна. Тъжна съм, татко. Тъжна съм, че трябва да понасям гнева на Ирис, насилието на някакъв непознат, невероятната поява на съпруга си, безразличието на Лука. Прекалено ми е тежко. А пък не съм достатъчно силна.
Малката звезда беше угаснала.
Искаш да кажеш, че се оплаквам излишно, че не е сериозно? Не е справедливо. Знаеш го отлично.
И сякаш баща й там горе призна, че добродетелта е била несправедливо обвинена и набедена, и си припомни прикритото престъпление: малката звезда светна отново.
Аха, спомняш си, значи. Ти не си забравил. Един път вече оцелях, а дали ще оцелея този път?
Това е животът. Всичко опира до него. Той никога не те оставя да бездействаш дълго време, тъкмо обратното, винаги ти намира някакво занимание.
Човек не се ражда, за да бездейства.
Аз обаче не преставам. Въртя се насам-натам като бясна. Всичко се крепи единствено на моите рамене.
Животът ме е разглезил, от друга страна? Имаш право.
Животът и за в бъдеще ще продължи да ме глези? Много добре знаеш, че не ми пука за парите, за успеха, че бих предпочела да изживея красива любов, да имам до себе си мъж, когото да обожавам, да обичам, знаеш го. Самичка няма да се справя.
Той ще дойде, той е тук, наблизо е.
Кога? Кога? Кажи ми, татко!
Малката звезда не отговаряше.
Жозефин наведе глава между коленете си. Заслуша се във вятъра, в нощта. Обгърна я тишина, сякаш бе в манастирска обител, и тя се приюти в нея. Представи си дълъг манастирски коридор, неравни плочи, внушителни белокаменни колони, оградена градина като зелено петно, висок свод, след него още един, и втори, и трети. Долови лек камбанен звън в далечината, ясните звуци се носеха на равни интервали във въздуха. Пръстите й прехвърляха зърната на броеницата, тя изричаше непознати молитви, благослови, часо-слови, утринни и вечерни богослужения, цяла литургия, която си бе съчинила и която й заместваше требника. Тя пусна страховете, въпросите да отлетят, престана да мисли за тях. Остави се на вятъра, заслуша се в песента, която й нашепваха шумящите клони, изтананика няколко ноти, започна тихичко да припява.
През ума й се стрелна мисъл: щом Лука не се бе разтревожил особено, вероятно самата аз не смятам, че си заслужава.
Щом Лука не се отнася с повече внимание към мен, значи и аз самата не го проявявам.
Лука се отнася към мен по същия начин, по който аз се отнасям към себе си.
Той не долови тревога в думите ми, страх в гласа ми, не усети забиването на ножа, защото и аз не ги усетих.
Осъзнавам случилото се с мен, но не изпитвам нищо. Намушкаха ме с нож, но не отидох да подам жалба, да потърся закрила, отмъщение или помощ. Намушкаха ме с нож, но аз си замълчах.
То не ме засяга, плъзга се по мен.
Съобщавам някакъв факт, думите са налице, произнасям ги на глас, но те не са обагрени от емоция, безцветни са. Моите думи са неми.
Той не ги чува. Не може да ги чуе. Думи на мъртва жена, отдавна напуснала този свят.
Аз съм тази мъртва жена, която обезличава думите си. Както обезличава и живота си.
И това е от деня, в който майка ми предпочете да спаси Ирис.
В този ден тя задраска живота ми, заличи ме от живота. Все едно ми каза: не заслужаваш да съществуваш, с една дума, вече не съществуваш.
Аз, изпадналото в потрес седемгодишно момиченце, което тракаше със зъби в студените води. Непроумяващо как се извъртя, как силно ме блъсна с лакът и ме запокити в дълбините.
Този ден аз умрях. Превърнах се в мъртва жена, надянала маската на жива жена. Действам, без да правя връзката между това, което правя, и това, което съм. Престанах да съм реална, истинска. Станах виртуална.
Всичко се плъзга.
След като успявам да се измъкна от водата и татко ме понася на ръце, наричайки майка ми престъпница, аз си мисля, че тя не можеше да постъпи другояче, не можеше да ни спаси и двете, тя предпочете Ирис. Намирам го за нормално.
Всичко се плъзга по мен. Не искам нищо. Не притежавам нищо.
Станах старши преподавател по литература, ами добре, няма лошо...
Назначиха ме в Националния център за научни изследвания, една от тримата одобрени сред сто двайсет и трите кандидатури, а, така ли, ами добре...