Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Омъжих се, превърнах се в старателна и нежна съпруга, която сякаш изпаряваше разсеяната любов на мъжа си.
Бил ми изневерявал? Какво пък, не му е било добре. Милен му действа успокояващо, утешава го.
Аз нямам никакви права, нищо не ми принадлежи, понеже така или иначе не съществувам.
Само продължавам да се преструвам, че съм жива. Раз, два, раз, два. Пиша статии, изнасям лекции, публикувам, подготвям защита на дисертация, в скоро време ще стана ръководител на научни изследвания, ще стигна върха на кариерата си. А, така ли, ами добре...
Всичко това не намира вътрешен отклик в мен, не ми носи никаква радост.
Станах майка. Родих едно момиче, после още едно.
Най-после живнах, съвзех се. Преоткрих детето в себе си. Малкото момиче, разтреперано на брега. Прегръщам го, люлея го, целувам връхчетата на пръстите му, разказвам му приспивни приказки, втечнявам меда, който яде, посвещавам му цялото си време, цялата си любов, всичките си спестявания. Обичам го. Нищо не е достатъчно хубаво за малкото момиченце, починало на седем години, което съживявам с грижи, с компреси, с целувки.
Сестра ми ме моли да напиша книга, която да излезе с нейното име на корицата. Аз приемам.
Книгата жъне огромен успех. Аха, добре...
Страдам, защото ми е отнета, но не протестирам.
Когато дъщеря ми Ортанс излиза по телевизията да разкрие истината и ме изкарва в светлината на прожекторите, аз изчезвам, не искам да ме виждат, не искам да ме разпознават. Нищо няма за гледане, нищо за узнаване: аз съм мъртва.
От онзи ден насред бушуващия океан при Ландите нищо вече не е в състояние да ме засегне, тъй като престанах да съществувам.
От онзи ден нататък нещата се случват, но не оставят следа у мен.
Аз съм мъртва. Превърнах се във фигурант в собствения си живот.
Тя отново вдигна лице към звездите. Стори й се, че Млечният път примигва, разпръсквайки седефени искри.
Каза си, че ще отиде да купи бели камелии. Тя много обичаше белите камелии.
- Шърли?
- Жозефин!
В устата на Шърли името й ехтеше като звук на бойна тръба. Тя наблягаше на първата сричка, извисяваше глас и рисуваше арабески от звуци: Жозефииин! В отговор бе задължително да се покажеш на висота и да откликнеш на същите висини, иначе имаше опасност да бъдеш подложена на строг разпит: „Какво ти е? Не си ли добре? Чувстваш се скапана, без самочувствие? Криеш нещо от мен...“
- Шъъърлиии! Липсваш ми! Върни се в Париж, моля те. Вече имам голям апартамент и мога да те приема, и теб, и свитата ти.
- В момента няма влюбен паж, който да кръжи покрай мен. Сложила съм си колана за целомъдрие. Въздържанието е моето сладострастие!
- Тогава идвай...
- Не е невъзможно и да се появя в най-скоро време за кратко посещение при надменните жаби.
- Не кратко посещение, по-скоро окупация, хубава Стогодишна война!
Шърли се разсмя. Ах, този неин смях! Лепеше тапети, окачваше пердета и завеси, картини, изпълваше стаята докрай.
- Кога пристигаш? - попита Жозефин.
- За Коледа... Заедно с Ортанс и Гари.
- Но нали ще поостанеш? Животът без теб не е същият.
- Я чакай, това си е направо обяснение в любов.
- Обясненията в приятелство и в любов си приличат.
- Значи... как си в новия апартамент?
- Имам чувството, че съм на гости у дома. Сядам на крайчеца на канапето, чукам на вратата, преди да вляза в хола, и си прекарвам в кухнята, където ми е най-уютно.
- Не можеш да ме учудиш, познавам те добре!
- Спрях се на този апартамент, за да направя щастлива Ортанс, а тя взе, че замина за Лондон... - и дълбоко въздъхна, сякаш искаше да каже, че това си е съвсем в стила на Ортанс. Оставяш дара си пред затворена врата. - Зое е като мен. Тук сме като чужденки, все едно сме в друга страна. Хората са студени, дистанцирани, високомерни. Носят двуредни костюми и имената им са двойни с тирета. Единствено портиерката е неподправена и жива. Казва се Ифиже-ни, сменя си цвета на косата всеки месец, от яркочервена я прави леденосинкава, става неузнаваема, но се усмихва истински, когато ми носи пощата.
- Ифижени! Тази няма да свърши добре! Ифигения, пожертвана от баща си или от мъжа си...
- Живее в портиерското жилище с двете си деца, петгодишно момченце и седемгодишно момиченце. Всяка сутрин в шест и половина изнася кофите за боклук.
- Да ти кажа отсега: ще се сприятелите... Познавам те.