Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Хана прави няколко крачки напред.
— Невероятно е! Невероятна красота! Толкова време живея тук, но още не мога да свикна с това. — Тя се обръща към мен. — Най-много обичам океана по това време на деня. В ранния слънчев следобед. Прилича на картичка, нали, Лена?
Кимам безмълвно. Оставям се на гледката, на немигащото око на слънцето високо над мен и на пръстите на вятъра, които галят нежно ръцете и краката ми, карат ме да се чувствам хладна и вкусна. Чувствам се толкова спокойна, толкова свободна, че почти забравям за Алекс. Той стои на няколко крачки зад нас и откакто сме стигнали до върха, не е проговорил.
Ето защо за малко не изписквам, когато се навежда напред и казва в ухото ми една-единствена дума: „Сиво“.
— Какво? — завъртам се към него с примряло сърце.
Хана се е обърнала с гръб към водата и приказва ли, приказва: как й се иска да има фотоапарат, за да заснеме океана, и как човек никога не носи онова, от което има нужда в момента. Алекс е съвсем близо до мен — толкова близо, че мога да преброя миглите му, черни и дълги, сякаш изрисувани с четка върху портрет на известен художник. Сега очите му буквално се къпят в светлина, горят, сякаш някой е запалил огън в тях.
— Какво каза? — повтарям въпроса прегракнало, но тихо.
Той се навежда към мен с още един сантиметър. Огънят в очите му подпалва цялото ми същество. Никога досега не съм била толкова близо до момче. Иска ми се да припадна и в същото време да избягам от него. Но не мога да направя нищо, не мога да помръдна.
— Казах, че предпочитам океана, когато е сив. Или не точно сив, нещо бледо, между цветовете. Това ме изпълва с очакване за нещо добро.
Той си спомня. Бил е там. Земята под краката ми започва да се срива, както в съня за мама. Не виждам нищо друго, освен очите му, танцуващите светлини и сенки в тях.
— Ти ме излъга — успявам да изрека. — Защо го направи?
Той не отговаря. Отдръпва се няколко сантиметра и продължава, сякаш на себе си:
— Разбира се, при залез е още по-красив. Към осем и половина небето сякаш е обхванато от пожар, особено при Черния залив. Трябва да видиш това. — Спира за момент. Гласът му е спокоен и равен, но аз имам чувството, че се опитва да ми каже нещо важно. — Тази вечер ще бъде направо фантастично.
Мозъкът ми бавно асимилира казаното, анализира всяка негова дума и начина, по който набляга на някои от тях. Изведнъж ми просветва. Той ми определя среща.
— Да не би да искаш… — започвам аз, но в същия момент Хана дотичва до мен и грабва ръката ми.
— Боже — казва тя и се превива от смях, — минава пет часът! Трябва да се връщаме.
И ме повлича надолу, преди да мога да отговоря или да възразя. И когато успявам да хвърля един поглед назад, за да видя дали Алекс ни гледа, дали ще ми даде скрит знак, той вече е изчезнал.
Шеста глава