Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
Като пристигнахме, тя се разшета около гробовете на родителите ми и на дядо Симеон. Скубеше бурена, а аз гледах в краката си. Една мравка влачеше друга, умряла мравка.
— Може би в този момент сте мислили за смъртта?
Не, такива мисли не ми минават. Именно поради това ми стана скучно да гледам мравешкия път. Къде в края на краищата една мравка ще занесе своя мравешки мъртвец. Въпреки високата си организация мравките нямат гробища. Разнасяше я просто ей така, заради мравешкия навик нещо да се принесе от тук до там. Аз си имах по-реални, житейски проблеми. Изпълваше ме предчувствие, че ще се случи нещо лошо. И то наистина се случи. На връщане неочаквано замига червената лампичка на бензина. Бях зареждал съвсем наскоро. Такова нещо допускам извънредно рядко. Доядя ме, че дадох на Рафо всичките си пари. Можех да не се надувам толкова и да не закръглям сметката. Той и без това си го изкарва.
Прецених, че на резерва мога да стигна до бензиностанцията. А ако не стигна? Току пред самия град щях да увисна, да се обръщам насам-натам, за да махна на някой познат, който да ми услужи с два-три литра. Ами като нямам пари в себе си. Лошо си бях подредил работите тогава, лошо! Аз съм човек с изострено чувство за собствено достойнство и не мога да допусна това. От Румяна и Ана не можех да искам пари — пари от жена не бих взел в никакъв случай. Пък и те я имаха, я не стотинки за едни цигари.
Спрях колата пред къщи и помогнах на баба да слезе. Тя отиде да приготви някои неща, а аз, още по-ядосан, влязох в къщата.
Тази къща е строил дядо ми според нуждите и възможностите си. Тя имаше четири стаи, но трите почти винаги бяха заключени. В тях, на постлани по масите и по земята вестници, целогодишно се сушаха липов цвят и звъниче, семена от дини и цветя, орехи и ошав.
Влязох в кухнята. В тая стая баба спеше и готвеше, взимаше три пъти на ден лекарствата си, които все още я крепяха, докато я повика дядо Симеон. Когато влизах в тая стая, винаги поглеждах към стената, на която, подлепена на кафява мукава, висеше Голямата снимка. Докато бяха живи, баща ми и майка ми я наричаха така. Баба продължаваше да й вика „голямата“, макар тя да нямаше кой знае какви размери. Някога навремето си сигурно е изглеждала гигантска. Могли са да си я позволят хора или с големи кесии, или с голям мерак. И макар родителите ми да нямаха такива кесии, са се лишили от нещо, за да се увековечат.
От тази снимка гледат майка и татко като хора, които усещат, че са щастливи, или поне предчувствуват някакво приближаващо щастие. Без да им завиждам, донякъде се дразня, че им е било необходимо толкова малко. А може би само изглеждат щастливи. Правят се като всички!
Между родителите си седя аз, с голяма ябълка в ръка, напрегнат и уплашен в очакване на птиченцето, което ще излети от фотоапарата.
Гледах снимката, но не изпитвах тъга, само раздразнението ми като че ли порасна от уплашения поглед на това сополиво дете и тая ябълка, която съм изтървал в калта, когато сме излизали от фото „Тюлюмбаков“.
Направих няколко крачки и се проснах на твърдото легло. Дъските жаловито изскърцаха. Притворих очи. Исках да си спомня нещо хубаво и забравено от детството, но пред очите ми сякаш отново замига червената лампичка. Скочих от леглото и първото нещо, което попадна пред погледа ми, бе празното шишенце на масата. Досами него баба бе оставила, вързана на възел, бяла носна кърпа. Някога като малък от такава кърпа по особен начин, който никога не можах да запомня, тя ми правеше люлка, в която имаше бебе. Аз люлеех кърпата и я разнасях из двора. Сега зная, че в тази кърпа съм носил и съм си представял себе си. А в тая, която беше на масата, знаех, че има друго. Протегнах ръка и спокойно, без угризения развързах възела. В него имаше двадесет лева нацяло. Съжалявам. Ако имаше дребни, щях да взема само за бензин. Изгладих с пръсти смачканата банкнота и я сложих в джобчето на сакото си. Опитах се да направя от кърпата люлка, както правеше баба, но пак, за кой ли път, не успях. Вързах я на възел и я хвърлих на масата. Когато излизах от стаята, мама и тате гледаха от голямата снимка със същата глупава радост.
— Казахте, че сте направили това без угризения? Не се ли замислихте, че това все пак е кражба?
Преувеличавате! Каква кражба може да бъде това? Помислих си, че ако бях поискал от тези пари от баба, тя без нито една дума щеше да ми ги даде, пък и не можех да подбивам цената си пред нея. Тя много пъти ми е давала пари, но аз никога не съм искал от нея. В този случай бях много притеснен. Имах нужда. Просто влязох и си взех това, което ми трябваше. Все едно че съм си откъснал ябълка или съм си отрязал филия хляб. Да вземеш или да ти дадат — разликата не е голяма. Толкова ли е важно как съм получил тези пари?