Божествени и прокълнати

— Аз му казах.

— Ти луда ли си? — Ейприл се ококори. Приведе се напред и зашепна: — влюбена си в него, нали?

— В Барлоу ли?

— Много добре знаеш за кого говоря. — Тя погледна към Даниъл, който барабанеше по бедрата си. — Все още си влюбена в него.

— Не съм и никога не съм била. Беше само едно тъпо увлечение. — Знаех, че греши, но въпреки това усетих как вратът ми пламва. Хванах се за първото, което щеше да ми помогне да сменя темата: — Да ти разкажа ли за Джуд и Мериан Дюк?

Изражението й се промени на мига. Очите й омекнаха и тя прокара пръсти през косата си.

— Божичко! Снощи, когато дойдох да те търся у вас, ми се стори толкова тъжен. А днес сутринта научих от Лин Бишоп — брат й е парамедик в Оук Парк — тя разказваше за Мериан Дюк в коридора. Чух я да казва, че Джуд и баща ти имали нещо общо с тази работа. Само че не чух добре какви ги разправяше. А пък един от курса по биология се раздрънка за чудовището от Маркъм Стрийт.

Поклатих глава.

— Знаеш, че това с чудовището са само празни приказки, нали? Освен това Мериан не живее — не живееше — на Маркъм Стрийт. — Знаех, че това са пълни дивотии — нали ги знаех още от дете — но потръпвах, когато хората отново започваха да приказват за чудовището. Освен това знаех, че дори да не живееш на Маркъм Стрийт, пак може да ти се случи нещо странно. Не можех да прогоня образа на обезобразеното си куче, откакто научих за Мериан.

— Да, но случилото се с Мериан не са празни приказки — заяви Ейприл. — И защо всички разправят, че Джуд бил замесен?

Вдигнах поглед към прозореца на кабинета на Барлоу. Преподавателят ни говореше по телефона и изглежда щеше да продължи известно време. Ейприл ми се стори твърде заинтригувана, а на мен много ми се искаше да поговоря с някого за случилото се. Сниших глас, за да не може никой (най-вече Лин) да чуе, и разказах на Ейприл как Джуд намерил тялото и как семейство Дюк обвинили татко. Разказах й и за след това, как Джуд беше изперкал и как нашите са скараха.

Ейприл ме прегърна.

— Всичко ще се оправи.

Тя пък откъде знаеше? Нямаше никаква представа колко е странно да вечеряш сам, нито пък да чуваш как родителите ти си крещят. Сигурно Ейприл знаеше какво е. Тя се премести тук, когато беше на четиринайсет, след като родителите й се разделиха, а напоследък майка й работеше все повече и непрекъснато закъсняваше. Затова я поканих на вечеря в Деня на благодарността, за да не остава сама на празника.

Не виждах как нещата ще се оправят.

Барлоу излезе от кабинета си. Остави празни кутии от пепси на бюрото и се зае с работата си, без да даде никакви инструкции на групата.

— Искаш ли днес да отидем да обядваме в кафенето? — попитах Ейприл. — Джуд няма да има абсолютно нищо против, ако цъфнем просто така. Дори може да ни се зарадва.

Тя прехапа устни.