Четирите цвята на магията

— Санкт, Кел! Какво ми има?

— Нищо ти няма — успокои го младежът.

— Говоря единайсет езика — продължи принцът. — Дори на страни, които не съм виждал и няма вероятност да стъпя там, а не мога да убедя буца пръст да се размърда или капка вода да се вдигне от езерцето си… — Ядоса се. Изръмжа. — Влудяващо! Защо точно езика на магията овладявам толкова трудно и не ми се отдава?

— Понеже не можеш да спечелиш елемента с чара, усмивката или положението си — обясни Кел.

— Те не ме почитат, така ли? — уточни Рай със суха усмивка.

— Земята под краката ти не се интересува дали ще станеш крал. Нито водата в чашата ти. Нито въздуха, който вдишваш. Трябва да говориш с тях като с равни или дори по-добре — като молител.

Рай въздъхна и разтри очи.

— Знам. Знам. Ще ми се само… — и млъкна.

Кел се намръщи. Брат му май беше искрено разочарован.

— Какво ти се иска?

Принцът вдигна очи да го погледне и златните искрици ги изпълниха, още докато зад тях се вдигаше стена.

— Ще ми се да пийна — рече той, загърбвайки проблема. Бутна стола си и прекоси салона, за да си налее питие от барчето до стената. — Наистина се старая, Кел. Искам да съм добър или поне по-добър. Но не всички можем да сме… — отпи и махна с ръка към другаря си.

Младежът предположи, че Рай търси думата „антари“. Той обаче използва „като теб“.

— Как да се оправдая? — Кел прокара пръсти през косата си. — Аз съм единствен по рода си.

— Двама сте — поправи го Рай.

Кел смръщи чело.

— Все се канех да попитам… какво правеше Холанд тук?

Принцът сви рамене и се упъти към сандъчето с елементите.

— Същото, което прави винаги. Доставяше поща…

Кел огледа принца. Нещо не беше наред. Когато лъжеше, Раи се държеше като пословичен нервак — и сега го забеляза да пристъпва от крак на крак и да потупва с пръсти по отворения капак на сандъчето. Но вместо да настоява да научи истината, магьосникът се отказа и се пресегна да извади друга стъклена топка отвътре. Тази беше пълна с вода. Намести я в шепата си, с разперени пръсти.

— Прекалено много се стараеш — Кел призова водата в стъкленицата да помръдне и тя трепна, първо полека се завихри, сетне забърза все повече и повече и образува малък, затворен циклон.

— Ами да, защото е трудно — констатира Рай. — Само защото в твои ръце изглежда лесно, не означава, че наистина е така.

Кел не искаше да подсказва на принца, че дори няма нужда да говори, за да раздвижи водата. Бе достатъчно просто да помисли думите, да ги усети — и елементът ще го послуша и ще му отвърне. Каквото и да течеше през водата — и пясъка, и пръстта, и останалите — течеше и през него и следователно можеше да го управлява, както би сторил с крайник, който раздвижва. Единствено изключение беше кръвта. Макар да течеше със същата готовност като другите елементи, кръвта не се подчиняваше на природните закони — и не можеше да бъде манипулирана: нито да ѝ заповядат да се движи, нито да я принудят да стои неподвижно. Кръвта си имаше своя воля и към нея трябваше да се обръщаш не като към предмет, а като към равен — като към съперник. Това беше и причината антари да са отделен клас магьосници. Защото единствено те владееха не само елементите, но и кръвта. Там, където заклинанията на елементите бяха измислени просто за да помогнат на ума да се съсредоточи, да намери личния си синхрон с магията — те бяха медитативни, толкова псалм, колкото и стих — то кръвните указания на антари бяха, както терминът предполагаше, нареждания. Думите, които Кел изричаше, за да отваря врати или да лекува рани с кръвта си, бяха команди. И се налагаше да бъдат изречени на глас, за да бъдат изпълнени.