Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Слава на Бога, мамицата му!
Брат Гуидо ме стрелна с леден поглед и отсече:
— Внимавай какво говориш, синьорина! Вече сме в божия дом.
— Като че ли не го е чувал и преди — троснах се аз.
Осъзнах, че щом се усетих в безопасност, вятърничавата ми природа се завърна. Брат Гуидо от своя страна като че ли бе станал по-докачлив — сигурно от мисълта за предстоящата среща с абата. Изведнъж започнах да се съмнявам в степента на неговите връзки. Защо иначе ще се притеснява толкова от среща с човек, за когото твърди, че познава добре?
Наоколо беше пусто и аз схванах, че сме пристигнали или по време на сън, когато всички монаси са по килиите си, или по време на молитва, когато стоят натъпкани като сардели в манастирската църква. (Имам известен опит в манастирския живот, защото все пак съм отгледана от монахини, но сега нямаме време да бъбрим за подобни неща. По-късно.)
Най-сетне забелязахме един брат, втурнал се през вътрешния двор, и аз разбрах, че нашият момент е дошъл. Брат Гуидо стисна ръката ми така, че ме заболя, и изсъска:
— Сведи глава и да не си гъкнала! Не забравяй какво говорихме!
И с тези думи той закрачи с широки крачки през моравата, за да пресрещне брата. След кратка размяна на думи той ми направи знак да приближа, а добрият монах ни поведе през една арка, от която се разкри още по-малък вътрешен двор, но не по-лош от предишния. Имаше си малко изкуствено езерце с красиви златни рибки, които подскачаха и проблясваха под слънчевите лъчи. Бяхме отведени до тежка дъбова врата. Монахът, който ни водеше, почука и влезе преди нас. Аз бях забила брадичка в гърди и бях нахлупила качулката си максимално напред — така, както ми бе казал брат Гуидо, така че изобщо не видях въпросния брат. Вместо това само чух на сицилиански диалект:
— Лорд абатът ще ви приеме.
Сграбчих полите на расото на брат Гуидо, както ми беше казано, и го последвах в едно светло и просторно помещение. Вътре нямаше нищо, освен един стол, писалище и разпятие. Прозорецът, изработен от диамантени ромбоиди, гледаше към поредния вътрешен двор, още по-малък от предишните. Замислих се за архитектурата на това място — на пръв поглед изглеждаше малко, но пасващите си един в друг квадрати бяха толкова много, че създаваха усещане за простор.
Абатът се надигна от стола си и ни поздрави с дума, която не разбрах. Брат Гуидо отговори на същия език. Хвърлих един бърз поглед към стареца пред нас и веднага разбрах три неща:
Примо: Беше белокос и усмихнат, като мил, приветлив дядо.
Секондо: Когато заговори, гласът му заваляше нашия красив език по начин, който не бях чувала досега. Такова странно насичане на красивите ни дълги гласни, а съгласните му — като военен барабан. Все пак бях подготвена за този акцент. Беше ми казано, че по рождение абатът е англичанин и е известен като Джайлс от Кеймбридж.
Терцо: Очите му бяха сини като мляко на един ден, покрити с някаква тънка ципа. И едва тогава осъзнах, че планът на брат Гуидо, който обсъдихме, докато катерехме стоте стъпала, има големи шансове за осъществяване.
Защото абатът беше сляп.
От този момент нататък вече можех да си гледам накъдето поискам, стига да си изиграя ролята добре, когато дойде моят ред. Но удивлението ми дойде не толкова от онова, което видях, колкото от онова, което чух. И не беше акцентът, а съдържанието на репликите. Диалогът протече така:
— Лорд Дела Торе! — започна старецът. — Каква чест! Как е семейството ви, как е добрият ви чичо?
Хвърлих един поглед към моя очевидно не толкова нисш спътник. Очите ми бяха две тънки цепки. Значи лорд Дела Торе, а? Никога, в нито един момент от познанството ни, не съм имала основание да допусна, че самият брат Гуидо е благородник. Хммм. Не бях много сигурна дали да бъда доволна или ужасена от това разкритие, но като се замислих, реших, че за мен би било повече от добре брат Гуидо да се окаже богат млад благородник. Защото така като нищо може и да успее да спаси задника ми.
Самият брат Гуидо обаче не ми обръщаше никакво внимание. И като че ли не се притесни особено от това разкритие.
— Добре са, лорд абате, добре са. Но ви моля да не забравяте, че вече съм послушник в „Санта Кроче“ и се подвизавам по света под името брат Гуидо.
При тези думи той приклекна, за да целуне пръстена на абата, а моят поглед се закова върху красивия, осеян със скъпоценни камъни, кръст. Хммм, това определено струва нещичко. Гледах внимателно сцената и репетирах наум собствената си роля. Обаче разговорът продължаваше: