Падение и подем

Някой приближи и когато стигна на педя от Тъмнейший, изведнъж дойде на фокус – червена роба на Гриша и лице, което не познавах. Дори думите не успях да схвана: „... въпрос на един подпис за...“. В този момент обаче Тъмнейший го прекъсна.

– По-късно – каза остро той и мъжът от Корпоралки побърза да изчезне.

Залата се изпълни с тропота на напускащи придворни, а Тъмнейший през цялото време не откъсваше поглед от мен. После тръгна по полирания паркет. С всяка негова стъпка подът под краката му се избистряше по-ясно, а щом отминеше, отново потъваше в мъгла.

Усещането беше много особено: едновременно да лежа на кревата в Бялата катедрала и да се намирам тук, в престолната зала, изправена в квадрат от топла слънчева светлина.

Той се закова пред мен и очите му взеха да опипват лицето ми. Какво ли виждаше? В моите видения той идваше невредим, без белези. Дали сега и аз бях за него все още здрава и непокътната, с кестенява коса и сияйни очи? Или пък пред него стоеше прилично на пещерна гъба момиче – бледо и сивкаво, обрулено от битката в параклиса, изнемощяло от живота под земята?

– Само ако знаех, че ще се окажеш толкова схватлива ученичка. – В гласа му имаше искрено възхищение, почти удивление. За свой ужас, установих, че жалкото сираче в мен потръпва от удоволствие при това признание. – Защо реши да дойдеш точно сега при мен? – попита. – Толкова дълго ли ти отне да се съвземеш от схватката?

Ако това е било просто схватка, значи с нас е свършено. „Не – казах си. – Той умишлено подбра точно тази дума, за да ме уплаши.“

Оставих въпроса му без отговор.

– Не очаквах да ме посрещнеш с комплименти – казах вместо това.

– Така ли?

– Оставих те погребан под купчина отломки.

– Ами ако ти кажа, че твоята безпощадност ми вдъхва уважение?

– Едва ли бих ти повярвала.

Почти недоловима усмивка пробяга по устните му.

– Схватлива ученичка – повтори. – И защо да хабя гнева си срещу теб, щом вината е изцяло моя? Трябваше да съм подготвен за новото ти предателство: поредната налудна идея на един детински идеал. Но явно всеки път ставам жертва на собствените си желания, щом въпросът опре до теб. – Лицето му доби студено изражение. – За какво си дошла, Алина?

Отговорих му съвсем честно.

– Исках да те видя.

Успях да зърна мярналата се за миг изненада, преди изражението му отново да стане каменно.

– На този подиум има два престола. Можеш да ме виждаш всеки път, когато пожелаеш.

– Нима ми предлагаш короната? И то след като се опитах да те убия?

Той отново сви рамене.

– Сигурно и аз бих направил същото.

– Съмнявам се.

– Но не за да защитя някакво сборище от предатели и фанатици, не. Въпреки това разбирам порива да бъдеш свободна.

– И все пак се опита да ме превърнеш в роб.