Задочни репортажи за България

Иван мълчи. Полковникът е убеден, че е спечелил битката, и се оттегля с презрителното пренебрежение на безспорен победител. В кабинета настъпва тишина. Иван поклаща тъжно глава:

„И Шекспир не щат хората!“

Няколко месеца по-късно, когато отивам в комитета, Иван вече не е там. И отсъствието му утежнява много моята задача, защото отивам с предложение да спра собствената си пиеса… Във връзка-с театралния преглед 1969 година (пак в чест на четвърт века) няколко театри се представиха с моята пиеса „АТЕНТАТ“. Това беше пиеса за двама души, които се опитват да убият един диктатор генерал, но последният бива спасен от една маймуна, защото според моите разбирания диктаторите и диктатурите биват спасявани само от маймуните. Пиесата беше извадена от каквато и да е конкретност на времето и мястото, все едно всичко това беше легенда за нещо станало някога някъде. Но и за най-слепия, включително и за автора на редакционната статия в „Работническо дело“ от 26 юни 1969 година, беше ясно, че тази пиеса имаше предвид изключително съвременна България и нейния съвременен диктатор. Театралните режисьори, които посмяха да се заемат с пиесата, също знаеха това много добре. И по тази причина техните постановки бяха невероятно различни. В Пловдивския театър и на други места пиесата беше отправена към фашисткото минало и генералът беше някакъв фашистки диктатор, макар че реплики като „В тази страна можеш да влезнеш, но не можеш да излезнеш!“ останаха. Но в Сливенския народен театър, където постановчик беше младият, извънредно талантлив режисьор Николай Поляков — нещата бяха съвсем различни. Съвсем вярно той беше решил, че пиесата трябваше да звучи съвременно и че текстът, а не действието беше важно. Ние се смаяхме, като видяхме, че всички актьори бяха облечени в черни фракове и в облеклото нямаше никаква разлика между генерал и ординарец. Действието се водеше без декор, пред тъмночервена завеса. И въпреки сравнително неопитните актьори думите им звучаха страховито. Явно на сцената на Сливенския театър нямаше никаква антифашистка пиеса, а пиеса за съвременна България.

Застъпници на най-ортодоксалната партийна линия в театралната критика бяха Владимир Каракашев и Севелина Гьорова — и двамата протежета на сталинисткото създание Филип Филипов. Виждайки пиесата в Сливен, Гьорова, в качеството си на член на комисията по прегледа, предложи представлението да се покаже в София, в Народния театър. Като чух това, за мен беше ясно какво щеше да последва. Точно през зимата и пролетта на 1969 година партията ревностно търсеше вещици. Показана в София, тази постановка на Поляков щеше да предизвика такава реакция, която щеше да има фатални последици за тия млади и талантливи хора. И колкото и да исках да видя пиесата в София, и колкото със сърце и душа да бях със Сливенския театър, сметнах, че беше мое задължение да ги спася… Те не подозираха какъв капан им бяха приготвили в София…

Това е едно от най-тягостните ми посещения в комитета. Вървя от стая в стая и за учудване на всички казвам колко не съм доволен от сливенци и прочие… Номерът минава. Щом авторът не иска постановката, значи това е… Вместо Сливен в София, в Народния театър, пристига Пловдивският театър. И въпреки отличната игра и факта, че постановката обра всички първи награди за прегледа, в. „Работническо дело“ нападна пиесата като чужда.