Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Но това не ни спира. През тази есен, в чест на тържественото чествуване на четвърт век комунизъм, ние решаваме да драматизираме Дневника на Богдан Филов. Николай Хайтов любезно ни заема собственото си копие от дневника. И двамата сме смаяни да открием, че характерни съвременни събития всъщност са пародийно ехо на събитията, описани от Филов. Общият мотив в двете епохи е „глупости, породени от чувство за безизходица“. Какво невероятно сходство между предишните и сегашните български ръководители в служенето на интересите на чужда държава.
Нашата пиеса е чист фарс. В центъра е идеята да се бомбардира Вашингтон. Но как да се бомбардира Вашингтон, когато в държавната хазна няма пари за нищо? Един от генералите предлага да се вкара цялата армия във Владайската река, за да промива злато…
При нашата трактовка Дневникът на Филов се превръща в дневник на кой да е от неговите приемници през последните 25 години. Но дори най-смелите хора от Сатиричния театър ни казват да си вземем пиесата и да не я показваме никъде, че само на дневници ще станем. Ние си я взимаме. Четем я на приятели за възмездие. И така си остава.
В замяна на това Сатиричният театър започва редовни репетиции на пиесата ми „Аз бях той“. Режисьор Нейчо Попов. Участвува първият състав на театъра без Калоянчев. Докато репетираме върху чудесния декор на Стефан Савов, докато се смеем на остроумната изобретателност на Георги Парцалев и се възхищаваме за кой ли път на тази родена сатиричка Татяна Лолова, аз си мисля, че трябва да сме луди, за да се опитваме да правим сатира точно в този момент. Изглежда, че нещата се крепят на партийното доверие в Нейчо и на предполагаемата благосклонност на първия човек спрямо мен. Все пак ние се опитваме да отгатнем докъде ни е позволено да стигнем и затова след доста горчиви истини подслаждаме финала, че по някое време лепне като шербет. Но горкият Нейчо получава сърдечен удар и репетициите прекъсват, после ги водя аз, после ги поема Методи Андонов, един от най-интересните и талантливи български режисьори, който не зная как съчетаваше приятелството си с Константин Павлов, от една страна, и с Богомил Райнов, от друга…
Междувременно във връзка с работата ми върху главната юбилейна пиеса „КОМУНИСТИ“ трябва да ходя често в отдел „Театри“. Началник там е Иван Русев, който чака всеки момент да го уволнят. Всред настъплението на правоверна посредственост той се опитва да брани принципите за художественост. Иван е от последните непрактични идеалисти, които са обречени да бъдат изхвърлени от подобни постове. Античехословашката вълна ще отнесе и него. Но докато още е началник, той успява да даде постановката на „КОМУНИСТИ“ на Асен Шопов. И сега ние знаем, че ще имаме страшно представление.
Но в театралния отдел владее същото объркване и несигурност, каквито има в нашето издателство. Целият репертоар на театрите в страната се проверява отново и отново от Държавна сигурност. Офицерите от Инвалидния дом четат всичко — заявки, експозета, варианти, режисьорски планове, завършени пиеси.
Този ден заварвам Иван под голямо напрежение. Докато разговаряме, на вратата се чука и влиза много добре познатият ми полковник от Държавна сигурност, първият заместник-началник на идеологическото управление. Той идва, за да упражни натиск върху отдел „Театри“, за да се включат някои пиеси, които Държавна сигурност е контраатакувала с разни писатели. Основанието му е решението на Комитета за изкуство и култура 50 на сто от всички пиеси в театрите да бъдат български — съвременни. Забравил съм определените проценти за съветска драматургия. Но по всичко изглежда, че отдел „Театри“ и лично Иван не са много ентусиазирани от това неканено сътрудничество на Държавна сигурност. Лицето на полковника, обикновено любезно, този път показва, че няма да има място за любезности. По природа той е мълчалив човек и когато говори, за да преодолее (предполагам) чувството си за малоценност в разговори с разпасани интелектуалци, той произнася думите отсечено, по войнишки. При него няма двойственост, няма много смислови думи, няма никакъв подтекст. Всичко е пределно ясно като на парад.