Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Моята връстничка Любка една вечер преди 33 години ми каза с най-искрен възторг:
— Искам да живея в Москва и искам да умра в Москва. Това не е град, Георги. Това е сърце!
Но само десет години по-късно комунистката Любка желаеше никога да не е казвала тези думи.
По време на войната мнозина български антифашисти са се борили и умирали с името на СССР на уста. В искреността на тяхната фанатична любов към страната на строящия се комунизъм не може да има никакво съмнение. Но пак подчертавам, че навред по света просъветските среди подхранваха и раздухваха докрай този романтичен, красив образ на СССР до такава степен, че бъдещото сблъскване с реалността беше неизбежно болезнено. От казаното дотук става ясно, че не може да се говори дори в онова време за някаква специфично българска любов към Съветския съюз, която да има по-дълбоки или по-специални корени. Чувствата на българското прокомунистическо левичарство към Русия бяха неразделна част от чувствата на цялото прокомунистическо левичарство на света.
Спомням си добре твърде неочаквания шок, който получиха мои приятели — комунисти и ремсисти, при първата им среща със съветската армия. Външният вид на червеноармейците, техните обноски, цялото им отношение говореха за груба, полуграмотна войнишка маса, безкрайно далече от идеализираните представи за високосъзнателни борци за социализъм. Както и на друго място в тези репортажи разказах, нашите комунисти не можеха да повярват, че това беше Червената армия, и ни обясняваха, че това били татарски, узбекски и азърбайджански части. Ала още доста време преди навлизането на съветската армия в България романтичното очарование на СССР бе започнало да намалява в средите на по-проницателните и по-чувствителните комунистически функционери. Известна е историята с политкомисаря на бригадата „Чавдар“, поета Веселин Андреев, който, като научава за смъртта на брат си, загинал при чистките в СССР, напуснал за известно време другарите си в планината и едва не бил обявен за предател. По много линии партийните функционери в България са започнали да долавят доста ясно истината за комунистическия рай, но те, поставени между два огъня, не са имали никакъв избор, освен да продължат да бъдат това, което са били.
Що се отнася до широките народни маси в България, няма никакви сериозни доказателства за ясно изразена любов към СССР в периода между двете световни войни, нито пък по време на самата война. Дори когато сравняваме посрещането на двете армии, влезли в България — германската и съветската, ние не можем да си затворим очите пред далеч по-топлото и сърдечно посрещане на германците. Така че всякакви исторически претенции за любов към СССР преди войната трябва да бъдат ограничени до малобройното прокомунистическо движение. Абсолютно невярно е такава любов да бъде приписвана на цял народ.
В най-добрия случай може да се приеме, че гражданите на царство България са осъмнали на Девети септември 1944 година с чувството на тревожно любопитство към Големия брат — роднинство, за което дотогава те не са и подозирали. Оттук нататък всичко щеше да зависи от поведението на неканените гости и техните български приятели. Ако може да се говори за определени чувства на масите спрямо СССР, то те бяха изградени през първите няколко години, последвали войната. До това време съдържанието на думата „съветско“ в българския речник бе твърде неясно. Днес няма зрял българин, който да не знае много точно съдържанието на същата дума, независимо от неговите политически или партийни разбирания. С името на СССР бяха свързани всички последвали събития в историята на българите, за които аз се опитвам да разказвам в тези репортажи. От стъпването на съветските войски в България, от установяването на напълно подчинено на Москва правителство до ден-днешен, доколкото аз знам, българската история бе писана от съветски ръце. Това, разбира се, не снема отговорността от българските граждани, взели участие в тази история.
Когато невежи или предубедени журналисти откриват днес някаква особена българска любов към СССР, аз бих ги запитал дали техните народи биха се влюбили много в чужда сила, която нахлуе в страната им, наложи промени в угода на своето господство, проведе жесток, кървав терор, избие, унищожи или затвори всички ония, който не искат да бъдат конформисти, ликвидира всякакви граждански и политически свободи, икономически безмилостно ограбва в течение на години стопанството и наложи пълно подчинение във всяка сфера на човешката деятелност? Какво чувство, според тези журналисти, би било най-реалистично? Приятелство?