Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Нямам никакво намерение да отричам ролята на човешката алчност, користолюбие, безотговорност, лекомислие и други недостатъци. Роля, която винаги е намирала своите изпълнители. Но когато престъпността придобие един наистина масов характер, когато едва ли не всяко материално подотчетно лице се оказва под непрестанно подозрение в злоупотреба, когато през съдилищата минава безспирен поток от хора, тогава явно обяснението не е в черното минало, нито в разложителното влияние на класовия враг, нито в неизживени буржоазни привички. Престъпността очевидно се подхранва от самата действителност, тя е пуснала своите корени дълбоко в нея и тъй като почвата е твърде благоприятна, се развива със застрашителна бързина.
В един неотдавнашен разговор за престъпността в България главният прокурор на републиката, след като изреди вече стереотипните обвинения срещу миналото, подхвърли, макар и вяло, за някои аспекти на съвременността, които според него благоприятствували престъпността. Той говори специално за „нашите“ другари и тяхното взаимно прикриване. Главният прокурор се побоя да отиде по-далече, но беше напълно ясно, че той има добра представа ако не за отговора на големия въпрос, то поне за посоката, в която трябва да се търси.
Тая посока ни води при вътрешните мотиви на хората, които дръзват да присвояват обществена собственост. Аз лично съм провел немалко разговори било с осъждани граждани, било с хора, за които съм знаел, че са „свили“ нещо зад гърба си. Мога да кажа, че всички тези граждани са обединени от една обща и категорично подчертана линия — че те смятат онова, което са извършили, за напълно справедливо, или по-точно за скрито поправяне на обществената несправедливост спрямо тях.
Един управител на стол, мой добър приятел, човек завидно интелигентен, начетен, с добър вкус и широко сърце, ми е казвал:
„И аз свивам, както всички други. Защото тичам по десет-дванайсет часа на ден, оставам без крака, в последните 15 години съм дал печалба за милион, а получавам по-малко от всеки мамин син, който си чеше задника. Това не са техни пари. Това са мои пари. Ако един ден ме хванат, ще им го кажа. Това са мои нари. Аз не пипам вашето, вземам това, което си е мое!“
Но него едва ли щяха да го хванат, защото той знаеше как да прави отчетите и как да се опази.
Несправедливото заплащане на собствения труд беше един от най-популярните и основни мотиви, които хората предявяваха срещу собствената си съвест.
„Най-големият крадец тук е държавата, така че няма нищо грешно, ако човек се опита да си върне малко от откраднатото“ — беше оправданието на мой познат шофьор на камион, който правеше „черни“ курсове.
За дълго време в България заплащането на инженерно-техническия състав по заводи и фабрики беше толкова мизерно (съгласно Кодекса на труда то не биваше да надвишава с повече от 6 на сто средната работническа заплата), че за да се препитават, мнозина инженери трябваше да прибягват до трикове. Те внедряваха всяко ново производство с първоначално много примитивна технология, далеч под модерните стандарти. Това им даваше възможност да правят в течение на следващите години „рационализации“, чрез които технологическият метод бавно се подобряваше и те получаваха съответните рационализаторски възнаграждения. Но тъй като инженерите и техниците сами не можеха да бъда! рационализатори, което се смяташе за част от служебните им задължения и не се заплащаше, бяха измислени т.нар. рационализаторски колективи, в които се включваше за параван един работник. Погледнато в дълбочина, това псевдорационализиране на един умишлено предварително влошен технологичен метод представляваше най-рафинирана и неоткриваема кражба от държавата. Но последната бе продиктувана не от лакомия за пари, не от самоцелно желание човек да надхитри обществото, а от твърде сурова необходимост. Спомням си, че моята инженерска заплата в ония години ми стигаше само за първата седмица на месеца, без въобще да мога да си позволя и най-малкото разточителство. Инженерите работеха „ненормиран“ работен ден, твърде често и през седмичната почивка, и силите им биваха изцеждани до капка. Срещу всичко това им се плащаше смешно възнаграждение.