Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Че как няма да ми дадете жилището, което искам!“, или ядосан култур-трегер да удря по масата: „Колата я искам утре, а не вдругиден!“
Ето че примерът на ръководителите, на видните граждани, на началниците развързва ръцете на обикновените граждани. Чувството на безотговорност, което се лее отгоре, попива дълбоко долу, в почвата. И бариерата на скрупулните задръжки, остатъци от вековен народен морал, се вдига със страшния въпрос:
„Защо не?“
И като свържем рухването на нравствеността с изчезването на идеалите, отговорът на въпроса „ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА?“ става пределно ясен.
Но може би това бе най-добре формулирано от един представител на Комитета за държавен контрол, който след една щателна проверка в известно предприятие каза:
„Имам чувството, че присвояването на обществени средства е станало закон на живота у нас.“
БЪЛГАРИН ЛИ Е ШЕКСПИР?
Есента на 1968 година. Дубчекова Чехословакия е разгромена. Танкове, парашутисти и всевъзможни други войски тъпчат върху опита за комунизъм с човешки лик. В София, в някогашния Дом на инвалидите на улица „Солунска“, само на петдесет крачки от Съюза на писателите, се разполага идеологическото управление на Държавна сигурност. Сега, след Чехословакия, то има огромен състав и поема пълен контрол върху всичко, което се смята за идеологическо. Отделите и секторите към управлението дублират всички съществуващи професионални и творчески жанрове в света на пропагандата, културата, изкуството и забавленията. От отдел „Писатели“ до отдел „Цирк“.
„Ние имаме пълно доверие в нашите писатели — казва един от тези потайни контрольори. — Но не бива да забравяме, че кашата в Унгария започна с писателите, кашата в Чехословакия пак започна с писателите, най-големите главоболия в Източна Германия и Полша също идват от писателите…“
Логиката на другаря полковник, който между другите си културни занимания контролира телевизията — изглежда непогрешима. За първи път от времето на „Главлит“, официалната сталинска цензура, от издателства и редакции се иска да представят текущите си и перспективни планове заедно със съответните заявки. Искат се множество машинописи на романи, пиеси, поеми и т.н. Специалистите от идеологическото управление започват да четат, както не са чели през живота си. Всеки служител се опитва да бъде по-бдителен от другите. Атмосферата е толкова неприятна, че си измислям причини и вземам дълга неплатена отпуска. Всред колегите владее раздразнение и мрачно предчувствие. Мнозина предсказват, че мътната вълна на посредствениците ще се надигне, ще използува положението и ще залее печатниците. И наистина стахановците на социалистическия реализъм знаят, че тяхното време е дошло, и започват да произвеждат под пълна пара. Някой ми казва, че Стефан Поптонев издал за една година осем книги… Други явно се опитват да бият този рекорд. В замяна на това нито ред не се отпечатва от Константин Павлов, Стефан Цанев, Николай Кънчев, Радой Ралин…
Още по-голямо производство залива театрите. Кьораво и кьопаво се е хвърлило да пише пиеси. През 1969 година се чествува четвърт век комунизъм в България и „горе“ е взето решение в отговор на безумието на чехите да се опълчат срещу Съветския съюз ние да проведем най-ярка демонстрация на преданост към Големия брат. Трябва да се организира най-голямото и най-пищното чествуване на този четвърт век. Затова трябва да се даде пълна преднина на всички юбилейни (и елейни) материали, а другото да отиде назад, да чака за по-късно. Такава е била винаги тактиката. Всички тези чествувания са поводи, измислени от режима за изтезаване на нормалното човешко мислене, на нормалното човешко творчество. Те са сигнал за потъпкване на и бездруго хилавите критични нотки и установяване на тържествена единна атмосфера от хвалебствия, славословия и високоидеен патос.
В такава атмосфера никой не ще и да чуе за пиесата на моя приятел Стефан Цанев „ПРОЦЕСЪТ ПРОТИВ БОГОМИЛИТЕ“. Но Стефан е дамгосан поет. Идеологическото управление на Държавна сигурност успява да спре (на последни коректури) поемата му за Съветския съюз. Наборът в печатницата бива разпилян. Македонската му поема (посветена на мен) също бива спряна. Спират му и сценарии, и стихотворения. Двамата написахме за Вили Цанков либрето за един мюзикъл „ЗИГ-ЗАГ“. Беше тъжно-смешна история за младите донкихотовци по света. Но въпреки нашия „зиг-заг“ мюзикълът остана без музика…