Задочни репортажи за България

Онова, което моята позната Ирина каза при свиждането ни в Съдебната палата, че системата представлява организация, създадена от големите крадци, беше по същество най-популярното убеждение навред из страната. За всеки не-предубеден наблюдател на социалистическата система е ясно, че в дъното на нещата стоеше примерът на големците. А тия големи властвуващи граждани бяха изградили система от неписани закони, която им даваше възможност да извършват най-крещящи несправедливости. Членове на Политбюро, членове на Централния комитет на партията, министри и заместник-министри, шефове на разни ведомства, всякакви големи началници почти без изключение и без никакво морално оправдание погазваха декларираните от собствената им власт принципи на справедливост. В тези репортажи аз доста подробно вече се спрях на силно деморализиращия населението ефект на привилегиите, узаконеното връзкаджийство, разврата на властта. Примерът на ръководителите винаги във всички общества е установявал нивото на общия критерий за нравственост, добро детелност и престъпност. И затова моето собствено заключение от всичко, което съм видял и чул във връзка с това повсеместно отношение към обществената собственост, е, че главната, почти изключителна вина носят ръководителите, видните граждани, ония, които нормално никакъв държавен съд не може да съди, но които в края на краищата ще получат присъдата на времето.

Какъв пример за честно отношение към държавните пари можеше да даде един мой колега, известен български писател, който периодично си уреждаше през задната врата претопяването на съчиненията му, които събираха прахта по книжарските складове, само за да може незабавно да ги преиздаде. Той нямаше властта да решава това. Властта я имаха приятелите му отгоре. Какъв пример даваха всевъзможните социалистически новобогаташи, когато се надпреварваха да си купуват една от друга по-скъпи коли и да живеят във все по-голям лукс. Тъкмо бездната на контраста, който те установяваха най-безотговорно спрямо останалата част на населението, разпалваше амбициите на всеки малко по-находчив ум. Ако се проследи с безпощадна точност разточителството и прикритото с неписаните правила пилеене на обществени средства за лични изгоди, човек ще намери, че може би всеки втори ръководител е присвоил от държавата далеч по-големи суми и от най-изкусния крадец.

Не мога да забравя лицето на един осъден за неголяма злоупотреба служител във въглищен склад. Човекът се разплака пред мене и ми каза:

„Единайсет години ме лъжат с жилище. Децата ми изгниха във влагата на сутерена. И си казах — а защо не я набутам тази влага в техните въглища, защо ще страдам аз, когато всеки краде, лъже и маже!“

И докато той ми казваше това, аз си помислих, че с моите връзки можех да получа апартамент, без да чакам реда, да взема кола, без да се редя на опашка, да уреждам на приятели и познати назначения, да си издействувам строителен или дървен материал с предимство и така нататък, като всичките ми аванти бяха за сметка на обикновения народ. Излизаше, че Ирина беше права, че всички като мене и над мене, без да се бъркаме в мръсотията на отчетнически фалшификации, крадяхме от обществото, от държавата повече, отколкото нещастният въглищар. Нашето оправдание беше, че ние бяхме СПЕЦИАЛНИ хора, т.е., че ние имахме някакво по-голямо право да живеем, отколкото другите, неспециалните хора. И ние приемахме тези присвоени материални богатства с абсолютното убеждение, че ни се полагат. Колко пъти съм чувал в клубове и на други места било разпенявана художничка да крещи: