Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Между българския и руския народ съществува известна историческа връзка, която до някаква степен е предопределена от славянското родство, православното християнство и подобието на езика. Но връзка от такъв род не значи по никакъв начин любов. Исторически погледнато, Русия дължи езиковото и християнско-културното си развитие на средновековна България. Колкото и да се опитват съветските историци, не могат да заличат историческия факт, че кирилицата, на която те пишат, тръгна от България, и че когато българската книжнина беше в разцвет, техният княз Светослав беше почти дивашки главатар. Историкът трябва силно да измъчи фантазията си, за да докаже, че до 19 век името Русия е значело нещо в живота на българина, че е предизвиквало въобще някакви чувства. Легендата за християнина Дядо Иван, който би се притекъл на помощ на поробения си християнски брат, се създава през миналия век и укрепва особено след Кримската война. Едновременно с нея може да се говори и за проникване на новосъздадената след Пушкин руска литература и култура. Действително очите на мнозина българи под турско робство са били обърнати с надежда към Русия. Тази надежда се е уповавала главно на християнската вяра като противопоставяне на мохамеданския поробител. Излишно е да споменавам, че голям брой български младежи се учат в Русия по онова време и стават, така да се каже, жива връзка между двете страни. Но по-далновидните от тях, и специално Ботев и Каравелов, са разбирали добре илюзорния характер на християнските надежди към Русия. Те са виждали, че на намиращия се в голяма мизерия, невежество и безправие руски народ му е било все едно какво става отвъд Дунава. Ботев, който е бил свързан с руските революционери от онова време, е разбирал, че потисничеството в почти феодална царска Русия е било равно на потисничеството, упражнявано от Отоманската империя. Съчувствия, симпатии и състрадания към българите са били изразени от представители на руската интелигенция, особено от панславистката й част, но те едва ли са откликнали в душите си на руските маси.
Освобождаването на България от руската армия е грамаден исторически факт. Но нека не си затваряме очите пред истинското обяснение. Любовта е най-пренебрегнатото чувство в света на политиката. Освобождението не бе резултат на всеруска хуманна експлозия, състрадание и любов към нещастните българи, а резултат на рационална империалистическа политика. Всеки сериозен човек би се засмял на патетичните описания как руските генерали се били трогнали от съдбата на набитите на колове априлски въстаници. Така че освобождаването на България не беше въобще цел на войната от 1877/1878 година, а само резултат от нея. Въпреки тази хладна истина признателността на българите към Русия бе най-голяма и бе изразена всестранно. Множеството паметници са свидетели на тази признателност. Това обаче не попречи 28 години по-късно българската армия да се сражава срещу руската в Първата световна война.
Онова, което представлява самата същност на връзката между българи и руси, не е митологичната любов между непознаващите се граждани на двете страни, а преди всичко влиянието на творческия гений на Русия през втората половина на 19 и началото на 20 век. Новоосвободена България попада в климата на невероятния разцвет на руската литература, музика, живопис. Младата страна заварва Достоевски жив, съпътствува още десетилетия Толстой (който в предсмъртните си дни ще поиска да избяга именно в България) и Чехов, откликва на вълненията на твърде бурната напредничава руска интелигенция. Лесно могат да се проследят множество плодотворни руски влияния в българската култура. Те продължават и по-късно — въпреки различните политически курсове на двете страни.
Но за истинското, реалистичното отношение на българите към руската държава и на последната към българите свидетелствуват много съвременници. Може би всичко това най-добре е изразено в Симеон-Радевите „Строители на съвременна България“. Достатъчно е човек да прочете описанията на събитията, последвали Освобождението, за да види колко бързо угасва не само възторгът от Русия, но дори и чувството за признателност. Защото Русия се опитва да третира младата страна като марионетка и като че всички игри, машинации, вмешателства, нестихващи интриги на руската администрация са само предвестник на онова, което ще стане след Втората световна война. От Симеон Радев, Захари Стоянов и много други източници ние виждаме, че антируското чувство в България е било най-широко разпространено и в някои моменти е надвишавало предишното антитурско чувство.