Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Как, нима желаете да ме оставите, да погубите моята младост?
— Тя е права, сега не трябва да я изоставяте — каза Ахмед.
След като помисли, сестра Ана отговори:
— Добре, ела в моя празен замък, който имам в наследство и който е на няколко часа път оттук. Това ми е останало, всичко друго държавата ми отне. Е, Клариса, желаеш ли да дойдеш в такава самота? Предупреждавам те, че там е по-самотно и от манастира.
— Там, където си и ти, сестро, самотата е по-приятна, ще последвам съдбата ти, ще дойда с тебе.
Сестра Ана страстно прегърна Клариса.
— Сега нека напуснем манастира, додето сестра Габриела не си е още отмъстила, като ни причини някое зло. Но къде ще бъдем тази вечер?
— При мен, в моята палатка. Не мога да ви предоставя удобно жилище, но поне място, където ще бъдете в безопасност.
— Нищо не ни остава, освен да се съгласим с предложението ви — каза бившата игуменка.
Съгласието на игуменката много се понрави на Ахмед, тъй като му се удаваше случай не само да изкаже гостоприемството си, но и игуменката да види болната му жена. Той се надяваше, че молитвите на игуменката ще излекуват жена му.
Тримата напуснаха манастира.
Беше голяма тъмнина и едва виждаха пред себе си.
— Страхувам се да не паднете в някоя пропаст, затова ще разрешите, тъй като наближаваме, да дам знак на моите хора.
Той изсвири с пръсти и звукът се разнесе из гората. Ехото повтори звука и след малко пред него се яви един човек.
— Вие ли сте, капитане? — попита той, застанал мирно.
— Да, аз съм — отговори Ахмед.
Скоро светнаха запалени огньове. Като изминаха около 20 крачки, те стигнаха до самия лагер. Край шатрите на земята бяха налягали мъже и жени и зад тях добитъкът. Ахмед мина през лагера и спря пред една голяма шатра. Вътре гореше огън. Една маса с покривка, а срещу нея — постлан с чаршафи, походен креват.
В тая именно шатра Ахмед покани и накара гостите си да седнат около огъня. Не след дълго им донесоха чай и студено печено месо.
Никой не очакваше покана за ядене. След дневните мъки тази закуска беше добра подкрепа — особено топлият чай.
След закуската Клариса, облегнала се на меката постелка, сладко заспа.
Кал Ахмед се приближи и започна да разговаря с игуменката.
— Чувал съм за добрината ти и че охотно помагаш на бедните. Ще приближиш ли леглото на една полумъртва, която аз обичам повече от всичко на света. И би ли отправила благословията си над нея — моята жена?
— Заведи ме при нея — каза игуменката, — всичко ще направя, стига само молитвата ми да й помогне.
— Много е болна — добави Ахмед, — може би не ще доживее до утре.
След малко сестра Ана бе заведена в друга шатра, където на вълнени дюшеци лежеше Роза Терез.
Игуменката веднага разбра, че Роза е сериозно болна. Тя едва дишаше. Ахмед просълзен коленичи пред леглото й.
— Не трябва да ме оставяш, Роза, не, не трябва да умираш. Остани при мене, моля те!
— Съвземи се, Ахмед — бъди мъж! — каза игуменката.
— Ти знаеш как я обичам, ако, не дай Бог, я загубя, ще стана още по-лош, отколкото съм сега.
Болната, като триеше очите си, потрепера — нещо, което по-рано не вършеше.
При това нейно движение Ахмед радостно извика, струваше му се, че тази жена бе извършила някакво чудо и че болната оздравя. Той се наведе и горещо я целуна по челото.
Като обви врата му с ръце, болната каза:
— Ахмед, обещай ми, че ще станеш друг, ще промениш живота си, като изоставиш този, хайдушкия!
— Обещавам ти — извика Ахмед, — само не ме напускай. Ти не трябва да ме изоставиш, а да оздравееш.
Той се наведе над нея и целуна студените й устни.
Роза се наклони. Ръцете й се отпуснаха. Трънки преминаха по тялото й и тя издъхна.
— Умря — каза игуменката.
— Кой е умрял? Нея ли да оставя? — извика Ахмед. — Тя е жива и аз я целувам, погледни! — В същото време той постави на постелката студеното тяло и започна да плаче.
— Студена, като лед студена! Сестро, чуй ме! Ах, тия очи! Те се сковаха! Ах, Роза, Роза, аз те загубих!
— Тя се прости с мъките — каза игуменката с тих глас. — Но ти обеща да изпълниш последното й желание. Остави тия хора да си идат, а ти се върни в света, където още би бил полезен.
— Да се върна в света ли? И къде, в Петербург ли? Държавата ме е осъдила на изгнание, кой ще се замисли за мене? Нима за моята глава не е обещана награда и всеки, който ме срещне на пътя си, може да ме убие.
— Русия е голяма, затова ти можеш да избереш някое малко кътче, където мирно да живееш. Обещай ми това, Ахмед, моля те.
Тъкмо когато Ахмед се гласеше да отговори, заби барабан, чу се войнишка тръба.