Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Това се отнася само до разкритите престъпления или поне до самопризналите се престъпници. Но какво да се каже за далеч по-големия брой кражби, които милицията не е успяла и едва ли ще успее да разкрие. И нещо още по-важно — какво да се каже за онзи вид кражби, които се извършват не само със съгласието, но понякога и с благословията на отговорни хора на властта.
Ето че цялата тази твърде тежка картина на масово присвояване на обществени средства в днешна социалистическа България повдига един далеч по-важен от материалните щети въпрос — въпроса за човешките щети. Защо толкова много съвременни българи са дръзнали да прекрачат границите на вековни народни добродетели? Какво точно стои зад постъпките на социалистическите крадци? Какви са техните истински мотиви, тяхната философия за живота, тяхната психология? Каква е тяхната драма? Изглежда, че предполагаемите отговори са твърде противни на хората, които управляват днес България, и затова те се задоволяват само с най-повърхностни, евтини обяснения. Изглежда, че и в това отношение истината се е превърнала в призрак и за властта, и за нейните сладкопойни чучулиги от улица „Ангел Кънчев“ 5, които не смеят да се взрат в силния образ на социалистическия крадец, за да не би да открият в него собствените си черти.
ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ „СВОЯТА“ ДЪРЖАВА?
Дотук, струва ми се, доста ясно се установи, че присвояването на държавна собственост, или по-направо казано — краденето от държавата, е едно от най-типичните явления, характеризиращи същността на обществените явления във всяка т.нар. народна демокрация. Фактическата страна на това явление, както и неговият размер не подлежат на никакво съмнение. За онзи, който все пак иска да се увери по-добре, достатъчно е да посети който и да е окръжен съд в България по което и да е време на работната седмица.
Но за мен като писател тези тъжни факти са само завършеният резултат на голямо, драматично развитие, станало в психологията на огромен брой хора. И тъкмо затова, когато отправям остри думи срещу моите колеги, че не са верни на живота, който ги заобикаля, че дори съзнателно се опитват да се скрият от него, че подменят пълнокръвните, живи герои на една действителност с нескопосани схеми, аз имам предвид пренебрегването на един толкова необходим, елементарен въпрос — „ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА?“ Всяко човешко общество, което поне малко уважава себе си, винаги намира сили да постави пръст в собствените си рани и да си зададе дори най-болезнени и неприятни въпроси. Единствено социалистическо-комунистическото общество в днешна Източна Европа страхливо и гузно отбягва това.
Първият и най-прекият отговор на въпроса „Защо хората крадат от своята държава“ е, че тези хора не смятат тази държава за своя, а за чужда.
Но нещата не са толкова прости, защото на такъв отговор може да се каже, че между крадците, минали и не минали през съдебните зали, има много голям брой хора, за които може да се вярва, че искрено са смятали държавата за своя, много или малко са били рожби на режима.
Нека най-напред се спра на отговорите, дадени досега от отговорни български институти. В началото, когато това явление започна епидемично да се разраства и прикриването му по много причини стана невъзможно, партията, съдебните и милиционерските органи естествено го приписаха на „неизживени буржоазни навици“, „порочни остатъци от психологията на миналото“, „влияние на враговете отвън“ и т.н. По онова време абсолютно всеки недостатък бе приписван неизбежно на горкото черно минало. Като студент и като инженер съм присъствувал на много лекции, беседи и срещи, на които непрестанно ни се набиваше в главата, че човешките недостатъци били част от „разврата на миналото“. Хората, които твърдяха, това, забравяха, че и преди комунизма в България имаше значителна държавна собственрст, имаше огромен брой хора, които служеха на държавата и разполагаха с нейното доверие при боравене с материални ценности. Кражби и присвоявания на държавна собственост също имаше, но те бяха рядкост. Обикновените кражби също не бяха често явление и, което е най-отличително, биваха извършвани от, така да се каже, традиционния вид крадци.
Но за първи път в българската история граждани с професии, образование, инициативни, енергични, с много граждански добродетели масово посягат на държавната собственост. Всеки сериозен български журналист, който иска да потърси истинския отговор на въпроса, би могъл до прегледа всички съдебни папки и милиционерски досиета на осъдените граждани. Тогава ще го порази друг факт — че наистина голямото мнозинство от тези хора са дали значителен материален принос на държавата, в много случаи надвишаващ хилядократно присвоената от тях сума. Повтарям, тук не става дума за класическия тип крадци, които са друг обществен тип, а за нещо съвсем ново — за хора, които би трябвало да бъдат икономическата и духовната опора на обществото. В края на краищата звучи малко странно да казваш инженер-крадец, доктор-крадец, директор-крадец.