Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Други спомени са от една вещица на восъка, старица, която пожела да ме защити, докато бях обсебена от Котильон — продължи тя. — Беше изгубила мъжа си, децата, всички — принесени в жертва на имперската слава. Човек би си помислил, че горчивината ще надделее над всичко останало у такава жена, нали? Но не е така. Безпомощността й да опази онези, които е обичала, инстинктите й — сдържани толкова дълго — обгърнаха мен. Така е и до днес, Икариум…
— Необикновен дар е това, момиче.
— Наистина. И най-сетне, последната група заети спомени — най-объркващите от всичко. Спомените на един професионален убиец. Някога смъртен, след това — асцендент. Убийците се кланят пред олтара на ефикасността, Икариум, а ефикасността е жестока. Тя принася в жертва смъртен живот без колебание, всичко заради онова, което е схващано като по-висша цел. Поне така е било в случая с Танцьора, който не е убивал за пари, а заради кауза, при това далеч не толкова самовъзвеличаваща, колкото би си помислил. Гледал на себе си като на доблестен човек. Цялостна личност е бил Танцьора. Но ефикасността е хладнокръвен господар. И ето я крайната ирония. Част от него, противно на необходимостта да отмъсти на Ласийн, всъщност… й съчувства. В края на краищата тя се е преклонила пред една по-висша цел — Империята — и предпочела да принесе в нейно име в жертва двама мъже, които е наричала свои приятели.
— Значи хаосът в теб е пълен.
— Да, Икариум. Такива спомени ме заливат като порой. Ние с теб не сме обикновени същества. Твоята мечта е, че със спомените ще дойде знанието, а от знанието — разбирането. Но за всеки отговор, който намериш, изникват хиляда нови въпроса. Всичко, което сме били, ни е довело до това, което сме, но почти нищо не ни казва накъде отиваме. Спомените са тежест, от която никога не можеш да се отърсиш.
— Бреме, което въпреки всичко бих приел — упорито отвърна Икариум.
— Нека ти дам един съвет. Не казвай това на Маппо, ако не искаш още повече да разбиеш сърцето му.
Кръвта на трелла закипя в жилите му, гърдите го заболяха от дълго затаения дъх.
— Това не го разбирам, момиче — тихо отвърна след малко Икариум, — но няма да го направя.
Маппо издиша — много бавно, мъчейки се да се удържи. Остави сълзите да потекат на бразди от ъгълчетата на очите му.
— Не разбирам. — Този път думите излязоха на шепот.
— Но ти се иска.
Отговор не последва. Изтече минута и Маппо чу гласа на момичето:
— Стига, Икариум, изтрий тези сълзи. Джагътите не плачат.
Сънят не идваше и Маппо подозираше, че в групата има и други, за които отдихът не предлага спасение от гнетящите мисли. Само Искарал Пъст като че ли спеше безметежно, ако можеше да се съди по шумното му похъркване.
Скоро Маппо отново чу раздвижване и Икариум проговори, спокойно и сдържано:
— Време е.
Раздигаха бивака набързо. Маппо все още стягаше каишките на торбата си, когато Фидлър пое напред като воин, приближаващ към бойното поле — предпазлив, но изпълнен с увереност. Върховният жрец на Сянка закрачи след него. Когато и Икариум понечи да тръгне, Маппо се пресегна и стисна ръката на джага над лакътя.
— Приятелю, къщата Азат се кани да плени всеки, който притежава сила — имаш ли представа какво рискуваш?
Икариум се усмихна.
— Не само аз, Маппо. Подценяваш себе си, онова, в което си се превърнал след всички тези столетия. Ако искаме да продължим напред, трябва да повярваме, че Азатът ще разбере, че не му мислим злото.
Всички други бяха тръгнали — само Апсалар се беше озърнала през рамо към тях — и сега двамата бяха сами.
— Как можем да се доверим на нещо, което не можем да разберем? — запита треллът. — Ти каза, че „съзнава“. Как? Какво точно е съзнаването?
— Нямам представа. Усещам присъствие, нищо повече. А щом аз мога да го усетя, значи на свой ред и то може да ме усети. Треморлор страда, Маппо. Сражава се сам, а каузата му е справедлива. Решен съм да помогна на Азата, така че изборът е в ръцете на Треморлор — да приеме помощта ми или не.
Треллът едва потисна отчаянието си. „О, приятелю мой, предлагаш помощ, без да разбираш колко бързо може да се обърне този нож. Толкова си чист, толкова си благороден в невежеството си. Ако Треморлор те познава по-добре, отколкото ти самият, дали ще посмее да приеме предложението ти?“
— Какво има, приятелю?
Смътна подозрителност се четеше в очите на джага и Маппо се принуди да погледне настрани. „Какво има? Би трябвало да те предупредя, приятелю. Ако Треморлор те вземе, светът ще е освободен от една огромна заплаха, но аз губя приятел. Не, предавам те на вечен затвор. Древните и Безименните, които ми повериха тази задача, изрекоха повелята си с непоколебима увереност. Изобщо не ги интересуваше обичта. Нито младият воин трелл, чиято клетва тъй открито се поколеба — защото още не познаваше мъжа, с когото трябваше да тръгне. И нямаше съмнения. Не и тогава, толкова отдавна.“