Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Не смятате ли, че е твърде рано? — тревожно попита Стрейндж. — Ще оставя Норел да завладее Лондон, така да се каже.
— Мислите, че имаме толкова къса памет? Е, ще се постараем за няколко месеца да не ви забравим. Впрочем книгата ви скоро ще излезе и ще напомня на всички колко ни е зле без вас.
— Вярно. Книгата. На Норел ще му трябват няколко месеца да опровергае четиридесет и шест глави, а аз ще се върна много преди да е свършил.
— Къде ще отидете?
— В Италия, струва ми се. Страните от Южна Европа винаги са ме привличали. Докато бях в Испания, често оставах поразен от красотата на пейзажите — или поне мисля, че бих останал поразен, ако наоколо не гъмжеше от войници и пушек.
— Надявам се, че от време на време ще пишете? Да споделяте впечатления?
— O, няма да ви пощадя. Свещено право на пътешественика е да разсейва притеснението си от всяко дребно неудобство, като пише за него на приятелите си. Очаквайте пространни описания на всичко около мен.
Както ставаше често напоследък, Стрейндж внезапно помръкна. Безгрижното му иронично изражение в миг изчезна и той се загледа намръщен в кофата с въглища.
— Чудех се дали… — заговори той накрая. — Тоест, бих искал да ви помоля… — магьосникът изпъшка, ядосан на собствената си нерешителност. — Бихте ли предали на лейди Поул съобщение от мен? Ще ви бъда много признателен. Арабела беше силно привързана към Нейно благородие и знам, че не би искала да напусна Англия, без да изпратя няколко думи на лейди Поул.
— Разбира се. Какво да й кажа?
— O, просто й предайте сърдечните ми пожелания за оздравяване. Каквото намерите за добре. Няма значение какво ще кажете. Просто й съобщете, че това е вест от съпруга на Арабела. Искам Нейно благородие да знае, че съпругът на приятелката й не я е забравил.
— С най-голямо удоволствие — отвърна сър Уолтър. — Благодаря.
Стрейндж донякъде се надяваше сър Уолтър да го покани да предаде пожеланията си лично, но това не стана. Никой не знаеше дали лейди Поул е в дома си на „Харли Стрийт“. Из града се носеше слух, че сър Уолтър я е изпратил в провинцията.
Стрейндж не беше сам в желанието си да замине за чужбина. Изведнъж това се превърна в мода. Твърде дълго англичаните не бяха напускали острова си, спирани от войната с Бонапарт. Твърде дълго бяха принуждавани да задоволяват копнежа си по нови гледки и чудати хора с пътувания до шотландските планини, английските езера или Дарбишир Пийк. Но сега, когато войната беше свършила, те можеха да отидат до континента и да се любуват на планини и крайбрежия от съвсем друг характер. Можеха да видят с очите си онези прочути произведения на изкуството, които дотогава бяха виждали само в книги с илюстрации. Някои отиваха в чужбина с надеждата да намерят места на континента, където животът е по-евтин, отколкото у дома. Други заминаваха, за да избягат от дългове или от скандали, а имаше и такива като Стрейндж, които отиваха да търсят спокойствие, каквото нямат в Англия.
Брюксел
12 юни 1816 година
Джонатан Стрейндж до Джон Сегундус
„Доколкото мога да съдя, аз се движа близо месец след Байрон131. Във всеки град, където спираме, се сблъскваме с хотелиери, пощальони, чиновници, граждани, прислужници и дами от всякакви възрасти и прослойки, чийто ум като че ли се е размътил от краткото им общуване с Негова светлост. И макар че спътниците ми не пропускат да кажат на хората, че аз съм онова чудовищно същество, наречено английски магьосник, очевидно това е нищо в сравнение с английския поет и където и да отида, се радвам на репутацията — съвсем нова за мен, уверявам ви — на тих и кротък англичанин, който не вдига шум и не притеснява никого…“
Тази година лятото беше странно. Или по-скоро изобщо нямаше лято. Зимата се задържа чак до август. Слънцето почти не се показваше. Плътни сиви облаци забулваха небето, зли ветрове върлуваха из градове и села и съсипваха реколтата, дъждове и градушки, тук-таме разнообразявани от гръмотевици и светкавици, се изсипваха над цяла Европа. В много отношения това беше по-лошо и от зима: дългите дни отнемаха на хората утехата на тъмнината, която би могла временно да скрие всички тези нещастия.
Лондон бе почти опустял. Парламентът беше разпуснат и членовете му се оттеглиха в къщите си в провинцията, за да имат по-хубав изглед към дъжда навън. Издателят Джон Мъри седеше в дома си на „Албърмарл Стрийт“ в Лондон. По друго време гостната му беше най-оживеното място в града: в нея гъмжеше от поети, есеисти, журналисти и всички литературни величия на кралството. Но сега литературните величия бяха заминали на село. Дъждът барабанеше по прозорците, вятърът свиреше в комина. Мистър Мъри сипа още въглища в огъня и седна зад бюрото си да чете писма. Той вземаше всяко писмо поотделно и го поднасяше към лявото си око (дясното му бе почти сляпо и безполезно).
131
Подгонен от нарастващи дългове, обвинения в жестоко отношение към жена си и слухове, че е съблазнил сестра си, през април 1816 година лорд Байрон напуска Англия.