Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Наистина ли? — възкликна лорд Портисхед.

— Не сте го споменавали досега — отбеляза сър Уолтър.

— Нямаше как да го спомена — каза Стрейндж. — В положението си на ученик на Норел не можех да обеля и дума за това. Той би получил истеричен пристъп при най-малкия намек за подобно нещо.

— Как изглеждаше феята, мистър Стрейндж? — попита лорд Портисхед.

— Феята ли? Не знам. Не я видях. Само я чух. Свиреше музика. С мен имаше още един човек, който, струва ми се, я чу и я видя. Представете си предимствата от срещата с фея! Никой магьосник, бил той жив или мъртъв, не може да ме научи на повече неща. Феите са източникът на всичко, към което ние, магьосниците, се стремим. Магията е естественото им състояние! Колкото до недостатъците, има само един — обичайният: нямам ни най-малка представа как да го постигна. Правил съм към дузина заклинания, опитвал съм всичко, за което съм чувал или чел, само и само да накарам феята да се върне, но напразно. Не проумявам защо Норел хаби толкова енергия да отрича нещо, което никой не може да постигне. Милорд, вие знаете ли заклинания за призоваване на феи?

— Много — отвърна лорд Портисхед, — но не се съмнявам, че вие вече сте ги опитали всичките, мистър Стрейндж. От вас, сър, очакваме да възстановите изгубеното.

— Ох! — въздъхна Стрейндж. — Понякога си мисля, че нищо не е изгубено. Истината е, че всичко се намира в библиотеката в Хъртфю.

— Казахте, че още един човек е видял и чул феята — каза сър Уолтър.

— Да.

— И доколкото разбирам, този човек не е Норел.

— Не.

— Много добре. Какво каза този човек?

— Той беше… объркан. Мислеше, че е видял ангел, но поради начина си на живот и състоянието на ума си не сметна това за толкова необикновено, колкото предполагате. Моля да ме извините, но от съображения за дискретност не мога да кажа нищо повече за обстоятелствата, при които се случи това.

— Да, да! Разбирам. Но човекът с вас е видял феята. Как е успял?

— O, ясно ми е как. Той притежава една особеност, която му позволява да вижда феи.

— Добре, не можете ли да я използвате?

Стрейндж се замисли.

— Не виждам как бих могъл. Това е чиста случайност — както едни хора имат сини очи, а други кафяви — той помълча малко. — И все пак може би не. Може би сте прав. Като се замисля, не изглежда толкова невероятно. Да вземем Ауреатите! Някои от тях са диви и безумни почти колкото феите! Спомнете си Ралф Стоукси и неговия слуга от народа на феите, Кол Том Блу! На младини Стоукси по нищо не му е отстъпвал. Може би аз съм твърде разумен, твърде питомен за магьосник. Но как човек може да полудее? Всеки ден се сблъсквам с луди хора на улицата, но досега не ми е хрумвало да се запитам как са полудели. Може би трябва да тръгна да се скитам из затънтени блата и пусти брегове. Тези места са популярни сред лудите — поне в романите и пиесите. Може би дивата Англия ще ме накара да подивея.

Стрейндж стана и отиде до прозореца, сякаш очакваше да зърне през него дивата Англия, макар че оттам се откриваше най-обикновен изглед към „Сохо Скуеър“, окъпан от ситен дъжд.