Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А излезе, че Е. Д. имала в Ленинград неграмотна роднина, Дуся, нещо като втора братовчедка, тя не познаваше никого от нас, нито ние нея. Тъкмо нея единствена я известили за смъртта на Е. Д. Но кой я известил? не милицията, а Държавна сигурност. И обяснили: Воронянская я докарала до смърт интелигенцията. Нищо не рискували: неграмотна, далечна роднина, никого не познава. Трупа не й показали, рекли й кога ще е погребението.
А селските хора си запазват и в големите градове горските, полските усет и окомер. Някога отдавна веднъж Дуся изпращала Е. Д. до къщата на Самутин, знаела, че той й е близък приятел, и я видяла в кой вход влязла. Намерила сега по памет и къщата, и входа, а как по-нататък? Досетила се: да хлопа на всички врати подред и да пита: не познавахте ли Елизавета Денисовна Воронянская? Вратата на Самутин се оказала измежду първите, на партера, и в апартамента имало хора! Така неграмотната жена надхитрила ГБ и върза първата брънка на веригата, която ще взриви „Архипелага“ по цял свят.
А Самутин нищо не знаел до последния ден, само се чудел защо Е. Д., винаги толкова дружелюбна, не му се обажда по телефона, не му пише, не идва да се видят — уж трябвало да си е дошла от Крим. Сега — внезапна смърт, ето я и датата на погребението, утре, 30 август, трупът лежи в Боткиниските бараки. А за ареста, за следствието Дуся нищичко не знае. — Добре, ще дойда.
Единствена мисъл: да се обади на семейство Еткинд, за което знаел от Е. Д., че е в лека връзка с мен, а живее близо до Александро-Невската лавра, където са и бараките. И още същия ден, на 29-и, се обадил на Еткиндови:
— Познавахте ли Воронянская? Тя е починала. Обажда се неин познат. Погребението е утре, в 14,30 пред моргата. От какво е умряла ли? Не знам… Съобщете на нашите общи познати (на мен)…
И веднага след това телефонът на Еткиндови се изключил за два часа. Естествено, тоя ден всички съмнителни телефони се подслушвали. Само дето не сетило ГБ да ги прекъсне веднага.
През тия дни в Ленинград се случил Лев Копелев. На него именно Еткиндови казали да ми съобщи новината. Копелев не знаел колко сериозно е вплетена тази смърт в нашата конспирация и не започнал да търси околни пътища, а просто телефонирал на Аля в Москва: „Кажете на Саня, че е умряла машинописката му Елизавета Денисовна.“
ГБ е трябвало да се смае и да кипне: пълна тайна, от всички е скрито, а тая дяволска интелигенция вече е надушила — и след три часа с дневния влак аз мога да потегля от Москва, до вечерта да пристигна в Ленинград. Три седмици знаели къде е скрит „Архипелагът“ и не бързали. Но ако сега пристигна и го прибера?… Обаждането на Копелев продължи да върви по бикфордовия шнур и пришпорваше събитията.
(Сега от мемоарите на Самутин (същинските) можем да уточним: през същите часове на 29-и август гебистите го арестували на улицата, закарали го в Голямата къща — и той веднага се наел да им даде „Архипелага“. (Учудвам се: стар концлагерист, бивш власовоц, толкова странно допуснат да живее в Ленинград и в такава нестабилна позиция, той имал в бележника си безброй телефони на хора, които сега можел да повлече подире си, и бил натрупал обилен самиздат, сега се страхувал, че ще бъде открит тоя самиздат — на една ръка разстояние от „Архипелага“!, и още повече го било страх да травмира жена си и децата си с домашния обиск!… Но не бил подложен и на личен.) През нощта срещу 30-и гебистите получили във вилата му „Архипелага“. Ясно е, че са го задължили да мълчи: зъб да не обелва за станалото. Но заранта на 30-и се сетили, че им трябва разписка, че им го е дал доброволно, и още веднъж го викнали за среща в хотел „Европейски“. (Бел. от 1990 г.))
На 30-и към 14,30 пред Боткинските бараки се събрали Самутин, двамата Еткиндови, Зоя — дъщерята на Томашевская, и Зоината приятелка Галя, случайна. Отговорили им: откараха я преди два часа. „Как така?“ — „Ами намери се свободен камион.“
А къде е Дуся? Тя по селски дошла за всеки случай по-рано — и със същата погребална кола заминала за гробищата.
Еткинд се сетил да попита: а какво пише в регистрационната книга? каква е причината за смъртта? Служителят не му отказал, ето: „Механична асфиксия.“ И обяснил: „Обесване. Самоубийство.“ — „Не може да бъде! Имате грешка!…“ — „Чунким не знаете!“ — учудил се служителят, ега ти роднините!…
Около моргата на всичко отгоре се въртял някакъв тип, нямало как да си приказват.
Качили се петимата на колата на Еткиндови, потеглили към Южните гробища — далечни, извънградски, към Пулковските височини, — град на мъртвите край столицата, дето си нямат връзки да се погребат по-добре, сметище на пренаселения град. В колата се разприказвали бурно: защо? Какво е станало? Сетили се за валутните сертификати: дали не са я удушили „неандерталците“? Самутин: „Те се пренесоха, там и сега живее една прилична медицинска сестра.“ Екатерина Фьодоровна, жената на Еткинд: „Самоубийство? Не може да бъде! Достатъчно добре я познавам.“ — „Абе политическо убийство си е това!“ — възкликнал някой.