В капана на времето [bg]

— Драги мой! Не ви видях днес. Страхувах се да не ви е застигнал лош късмет. — На красивото лице се появи укорително изражение. — Защо не дойдохте да вечеряте с другите офицери в имението?

Джейми се усмихна и се поклони почтително.

— Моите хора са тук, Ваше Височество.

Принцът вдигна вежди и отвори уста да каже нещо, но лорд Балмерино пристъпи напред и прошепна нещо в ухото му. Изражението на Чарлс стана тревожно.

— Но аз какво чувам? — попита той, изгубил контрол над синтаксиса, както винаги когато се развълнуваше. — Негова Светлост ми казва, че и вие сте ранен.

Джейми се смути. Погледна ме да види дали съм чула и като видя, че съм чула, пак извърна очи към принца.

— Нищо особено, Ваше Височество. Само драскотина.

— Покажете ми. — Това беше заповед и карираното наметало веднага беше отметнато.

Гънките на тъмния плат бяха почти почернели от вътрешната страна, ризата под него червенееше от мишницата до хълбока, вкоравена от съсирваща се кръв.

Оставих ранения и се приближих да отворя ризата на Джейми, като я отлепих внимателно от раната. Знаех, че въпреки многото кръв не е сериозно; той стоеше като скала и кръвотечението беше спряло.

Беше посечен със сабя косо през ребрата. Беше извадил късмет. Ако сабята бе проникнала в междуребрените мускули, щеше да е много сериозно. Кожата беше разсечена и започна да сълзи отново, освободена от натиска на ризата. Голямо шиене щеше да падне, освен това имаше опасност от инфекция, но раната не беше сериозна.

Обърнах се да докладвам на Негово Височество, но спрях заради странното му изражение. За част от секундата реших, че му е призляло като на човек, несвикнал да гледа рани и кръв. Много обучаващи се сестри в лазарета хукваха навън и повръщаха, след като сваляха първата си превръзка. Бойните рани им се струваха особено отвратителни.

Но не можеше да е това. Чарлс не беше роден воин, но все пак бе участвал и раняван още на четиринайсет — в първата битка при Гаета. Не, не можеше да е това, мислех си аз, докато шокът напускаше меките кафяви очи. Едва ли се стряскаше от рани и кръв.

Пред него не стоеше безименен поданик, чийто дълг бе да се бие за Стюартите. Това беше приятел. И аз си помислих, че вероятно раната на Джейми внезапно му е напомнила, че тази кръв е пролята по негова заповед, че мъжете са ранени заради неговата кауза. Нищо чудно, че това осъзнаване го порази дълбоко като острие.

Той огледа раната на Джейми, после срещна погледа му, хвана го за ръката и му се поклони.

— Благодаря ти — каза тихо.

И за миг аз си помислих, че вероятно от него все пак може да излезе крал.