Торбарите [bg]

— Мисля, че можете да си ходите, мистър О’Конър — заяви баща й, ставайки. — Не можете да купите това, което вече е откраднато.

Адвокатът също стана. Извади от джоба си визитна картичка, остави я на масата и се запъти към вратата.

— Можете да ме намерите в кантората ми по всяко време преди датата на процеса в случай че промените решението си.

— Какво ще правим сега, татко? — попита тя, връщайки се към настоящето.

— Отец Хедли каза, че съобщил същото на майка ти преди три седмици.

Тя вторачи поглед в баща си.

— Значи е знаела и нищо не ни е казала?

Той кимна. Тръпки пробягаха по нея. Имаше нещо сбъркано в един бог, който оставяше една майка да излага детето си на срам и унижение, само и само за да спаси собствената си съвест.

— Отец Хедли каза също, че стипендията в „Сейнт Мери“ е все още открита за теб, ако я искаш, Джени.

Изведнъж тя започна да се смее. Отказваха да й дадат добра атестация, но не отказваха да й дадат милостиня. Просто не можеше да свърже двете неща. Дали едното не идваше като компенсация за другото?

Той я погледна изумен.

— Защо се смееш, Джени?

Смехът й замря и тя го погледна сериозно.

— Нищо, татко — каза. — Мисля, че все пак би трябвало да телефонираш на онзи адвокат.

— Значи искаш да вземеш хилядата долара?

Тя кимна.

— И стипендията в „Сейнт Мери“. Така ще можете да преживеете, докато ме няма.

— Няма да приема парите ти.

— Ще ги приемеш, татко — каза тихо тя. — Поне докато си намериш работа и пак стъпиш на крака.

Почувства как сълзите напират в очите му и изведнъж я привлече към себе си.

— Обичаш ли ме, Мечо Джени? Обичаш ли тази клета, бедна отрепка, която е твоят баща?

— Знаеш, че те обичам, татко — веднага реагира тя с глава на гърдите му. Останаха така прегърнати, да си поплачат на стъпалата в притихналия здрач на хладната есенна вечер.