Торбарите [bg]

Истината просветна пред очите ми. Всъщност никога не бях се съмнявал в неговата обич, а в моята. Защото дълбоко в себе си винаги бях съзнавал, че никога не мога да го обичам толкова, колкото ме обичаше той. Вдигнах поглед към Невада. Той стоеше все така облегнат на стената, но сега не се усмихваше.

— И ти ли знаеше?

— Разбира се — кимна той. Всички го знаеха — освен теб.

Затворих очи. Сега виждах ясно. Беше като онази сутрин в болницата, когато се погледнах в огледалото и видях бащиното си лице. Това именно бях видял в Джо-Ан, когато днес следобед изведнъж ми се беше сторила толкова позната. Лицето на баща й. Моето лице.

— Какво да правя, Невада? — изстенах аз.

— Какво искаш да правиш, синко?

— Искам да ги върна.

— Наистина ли го искаш?

Кимнах.

— Върни ги тогава — каза той. — Погледна си часовника. — Все още остават петнадесет минути до потеглянето на влака.

— Но как? Никога не бихме стигнали навреме!

Той посочи към бюрото.

— Имаш телефон.

Погледнах го объркан, после закуцуках към телефона. Обадих се на началник-гарата в Рено и го замолих да я издирят. Докато чаках да се обади, погледнах към Невада. Изведнъж се почувствах изплашен, а в такива моменти винаги се обръщах към Невада.

— Ами ако не пожелае да се върне?

— Ще се върне — каза уверено той. Усмихна се. — Все още те обича. И това е нещо, което всички други, освен теб, виждаха.