Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Не знам какво очаквах — измърмори Фидлър, — но не беше това.
От гнилия килим точно пред тях се издигаше голяма скала от доломит, по-висока от Икариум. Слънцето я къпеше в бледозелено и очертаваше сенки от жлебове, дупки, изпъкналости и всевъзможни други форми по повърхността й.
— Слънцето изобщо не се движи тук — каза Апсалар. — Светлината винаги остава под този ъгъл, за да изпъкнат тези очертания пред очите ни.
Основата и страните на скалата бяха оцапани със следи от ръце и лапи, всички с цвета на кръвта.
„Пътят на Ръцете.“ Маппо се обърна към Искарал Пъст.
— Поредната ти измама, Върховни жрецо.
— Самотен балван сред гора? Без лишеи и мъх, скала, избеляла от суровото слънце на нечий друг свят? Треллът е невероятно тъп, но чуй това! — Усмихна се широко на трелла. — Абсолютно не! Как бих могъл да преместя такава грамада? И виж тези древни ваяния, тези дупки и прорези, как би могло такова нещо да се фалшифицира?
Икариум пристъпи към скалата и проследи с очи извивките на един от жлебовете.
— Тези са съвсем истински. И въпреки това са Телланн, като онези, които можеш да видиш на някое свято място на Т’лан Имасс — балванът обикновено стои на върха на някой хълм, сред тундра или в равнина. Не бих допуснал, разбира се, че д’айвърс и соултейкън ще забележат такова несъответствие…
— Разбира се, че не! — избухна Искарал, след което се намръщи на джага. — Защо спря?
— А какво да правя? Ти ме прекъсна…
— Лъжа! Но не, трябва да натикам гнева си в някоя торба, торба като онова любопитно торбе, дето го носи треллът — виж ти, какво любопитно торбе! Дали пък в него няма тикнат някой друг фрагмент? Тази възможност е… възможна. Вероятна вероятност, м-да, сигурна сигурност! Я да си върна само тази невинна усмивчица към джага, да му покажа добродушното си търпение към неговата мръсна обида, щото аз съм по-голям от него, о, да. Това дуене само, това перчене, тези жалки преструвки… чуй! — Искарал Пъст се обърна рязко и примижа към гъсталака отвъд балвана.
— Чу ли нещо, Върховни жрецо? — попита кротко Икариум.
— Да чуя? Тук? — Пъст се намръщи. — Защо ме питаш?
Маппо се обърна към Апсалар.
— Колко навътре сте влизали?
Тя поклати глава. „Не много.“
— Аз ще водя — каза Фидлър. — Право напред, както разбирам, покрай скалата?
Други предложения нямаше.
Фидлър поведе, стиснал арбалета, със заредена морантска стрела. Икариум застъпва след него, с лъка през рамо и меча — в ножницата. След тях тръгнаха Пъст, Апсалар и баща й, и Крокъс на няколко крачки пред Маппо, който беше ариергардът на колоната.
Маппо не беше сигурен, че ще е толкова бърз като Икариум, ако се появи заплаха, затова извади костения си боздуган от торбата. „Наистина ли нося парче от този Лабиринт в това протъркано торбе? Как ли я карат окаяните ми жертви тогава? А може би съм ги пратил в рая — мисъл, която да утеши съвестта ми…“
Треллът беше вървял през гори много пъти. Тази не беше много по-различна. Птичи песни се чуваха съвсем нарядко и освен жуженето на дребните твари и самите растения нямаше други признаци на живот. Щеше да е съвсем лесно да отпусне юздите на въображението си и да представи, стига човек да беше склонен към това, нечие мрачно присъствие в тази първична атмосфера. „Място, където бродят тъмни легенди, които ни правят по-малки и от деца, тръпнещи от страшните приказки… уф, що за глупости! Единственото мрачно нещо тук съм самият аз.“
Корените отдолу бяха гъсто оплетени, показваха се тук-там от пръстта и плетеницата им свързваше празнините между дърветата. Въздухът ставаше все по-студен, загуби богатия си мирис, после дърветата почнаха да оредяват. Но корените си оставаха все така гъсто оплетени по земята — твърде много, за да се обяснят със самата гора. Видът им събуждаше в паметта на Маппо някакви смътни спомени, но той не можеше да ги проследи.
Вече можеха да виждат на няколкостотин крачки напред — стволове и влажен въздух, леко оцветен в синьо от странната лъчиста светлина на слънцето. Нищо не се движеше. Никой не проговаряше и единственият звук бе от собствения им дъх, шумоленето на дрехи и броня и стъпките им по безкрайния килим от заплетени клони.
След около час стигнаха до края на гората. Пред тях се простираше смрачена нагъната равнина.
Фидлър вдигна ръка да спрат и попита: