Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Какво виждаш, Леоман?
— Нищо, разбира се — изсумтя той. — Няма светлина, за да видя.
Чу как и тримата ахнаха. Сияние с цвета на предено злато бе започнало да струи от Книгата на Дрижна. От всички страни до ушите им стигна далечен шепот, а после — рев.
— Вихърът се пробужда — но не тук, не в сърцето на Рараку. Книгата, Леоман! Какво виждаш?
Той отгърна първата страница, после следващата, и следващата, и следващата.
— Но това е невъзможно! Тя е празна! Всички страници са празни!
— Виждаш това, което виждаш, Леоман. Затвори книгата и я дай на тоблакая. Веднага.
Великанът пристъпи и се наведе, огромните му, оцапани с кръв ръце взеха Книгата без никакво колебание.
Топла светлина окъпа лицето му, щом зяпна първата страница. Тя видя как сълзи изпълниха очите му и потекоха на бразди по нашарените с белези страни.
— Такава красота — зашепна му тя. — Красота, която те кара да плачеш. Знаеш ли защо изпитваш такава тъга? Не, още не. Един ден… Затвори Книгата, тоблакай.
И след миг каза:
— Хеборик…
— Не.
Леоман извади кама, но Фелисин го спря с жест.
— Не — повтори бившият жрец. — Докосването ми…
— Да — каза тя. — Твоето докосване.
— Не.
— Бил си изпитван вече, Хеборик. И си се провалил. О, как си се провалил! Боиш се, че ще се провалиш отново…
— Не се боя, Фелисин. — Гласът му беше рязък, уверен. — Това пък най-малко. Няма да участвам в този ритуал.
— Какво значение има дали ще отвори Книгата? — изръмжа тоблакаят. — Бездруго е сляп като енкар’ал. Позволи ми да го убия, Ша’ик Преродена. Нека кръвта му да скрепи този ритуал.
— Убий го.
Тоблакаят се задвижи като мълния, дървеният меч, почти невидим в ръцете му, полетя към главата на Хеборик. Ако го беше ударил, щеше да му пръсне черепа, късчетата му щяха да се разлетят на двайсет стъпки. Но дланите на Хеборик изхвърчаха — едната с цвета на засъхнала кръв, другата, като на звяр и покрита с козина — и се вкопчиха в китките на великана… и дървеният меч излетя от ръцете на тоблакая и изчезна в тъмното, отвъд бледото сияние на Книгата.
Гигантът изпъшка от болка.
Хеборик пусна китките на тоблакая, сграбчи го за яката и колана, вдигна го и го хвърли извън светлия кръг. Гигантът тупна тежко и земята под краката им се разтресе.
Хеборик залитна назад, слисан, а огненият бяс, обгърнал дланите му, угасна.
— Виждал си значи — каза му Фелисин. — Ръцете ти. Ти изобщо не си бил низвергнат, Хеборик, каквото и да са повярвали жреците, когато са свършили своето. Ти просто си бил подготвян.
Старецът падна на колене.
— И ето, че вярата на едного се роди отново. Знай: Финир никога не би рискувал да вложи в теб и само в теб, Хеборик Леката ръка. Помисли за това и се успокой…
Някъде в тъмното тоблакаят простена.
Фелисин се надигна.
— Сега ще взема Книгата, Леоман. Като съмне.
„Фелисин, която отново се предава. Пресътворена. Преродена. Дали ще е за последен път? О, не. Най-вероятно — не.“
Час преди разсъмване Икариум ги доведе до границата на Лабиринта. Фидлър подаде фенера на Крокъс и се обърна към Маппо.
Треллът сви рамене.
— Преградата е тъмна — нищо не се вижда.
— Не знаят какво ги чака — зашепна Искарал Пъст. — Вечна огнена болка, но дали да си хабя думите, че да ги подготвя? Не, ни най-малко. Никога. Твърде ценни са думите, за да се хабят, оттук и лукавото ми мълчание, докато те се колебаят, сковани в пристъпа на стъписващото си невежество.
Фидлър махна с арбалета.
— Ти влизаш пръв, Пъст.
Върховният жрец зяпна.
— Аз? — изхленчи той. — Луд ли си? — И заклати глава. — Пак измамени, дори това тъпо подобие на войник… ох, колко е лесничко!
Крокъс изсумтя, вдигна високо фенера, мина през преградата и изчезна. Икариум го последва моментално.
Фидлър изръмжа и махна на Пъст да тръгнат след тях.
Щом двамата изчезнаха, Маппо рязко се обърна към Апсалар и баща й.
— Вие двамата сте минавали оттук. Аурата на Лабиринта е полепнала по двама ви.
Реллок кимна.
— Лъжливата диря. Трябваше да се погрижим за д’айвърс и соултейкън.
Треллът се обърна към Апсалар.
— Какъв Лабиринт е това?
— Не знам. Но наистина е бил разкъсан. При сегашното му състояние надеждата да разберем природата му е малка. А спомените ми не говорят нищо за толкова разрушен Лабиринт.
Маппо се намръщи и разкърши рамене да отпусне напрегнатите си мускули.
— Е, добре, защо пък трябва да предполагаме, че Древните Лабиринти, за които знаем — Телланн, Омтоуз Феллак, Куралд Галайн — са единствените, които са съществували?
Преградата започваше с промяна във въздушното налягане. Маппо преглътна и ушите му изпукаха. Озова се с останалите сред гора от високи смърчове, кедри и секвои, гъсто обрасли със зелен мъх. През клоните се процеждаше синкава слънчева светлина. Въздухът миришеше на гнила растителност, бръмчаха насекоми. Гледката беше като прохладен балсам за душата му.