Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Но, Юмрук…
Колтейн обърна гръб и перата по опърпания му плащ лъснаха като бронзови люспи на светлината на огъня.
Воините се скупчиха около пратеника и го принудиха да обърне коня.
Пулик Алар и Нетпара се развикаха на офицерите:
— Той трябва да премисли!
— Махайте се или кожите ви ще съдера за нова шатра. Марш! — изръмжа Бълт.
Двамата благородници заотстъпваха.
Гневният поглед на Бълт обходи тълпата и се спря на Геслер.
— Пригответе кораба си, капитане.
— Слушам, сър.
До рамото на историка Сторми промърмори:
— И едното, и другото мирише на гнило, сър.
Дюйкър кимна умислено.
Леоман ги водеше уверено през непрогледния мрак към поредния склад с продоволствие, този път скрит под плоча варовик. Докато развиваше коравия хляб, месото и плодовете — сушени, — Фелисин седна на студената земя. Трепереше.
Хеборик приседна до нея.
— Все още никаква следа от тоблакая. С късмета на Опонн, парчета от него сигурно вкисват вече в корема на оня соултейкън.
— Бие се като никой друг — каза Леоман докато разделяше дажбите. — Нали точно затова го избра Ша’ик…
— Явно е сбъркала в сметките — отвърна бившият жрец. — Щом е мъртва.
— Третият й бранител щеше да го предотврати, но Ша’ик го освободи от връзката. Опитах се да я разубедя, но не успях. Всичко е било предвидено, всеки от нас е бил тикнат в предопределената му роля.
— Доста убедително. Я ми кажи, ясно ли е пророчеството за края на въстанието? Наистина ли сме изправени пред триумфалния век на безкраен Апокалипсис? Признавам, тук има вътрешно противоречие, но все едно.
— Рараку и Дрижна са едно и също — каза Леоман. — Също толкова вечни, като хаоса и смъртта. Вашата Малазанска империя е само един кратък пламък, който вече гасне. Родени сме от мрака и в мрака се връщаме. Това са истините, от които толкова се боиш и ги отхвърляш в страха си.
— Не съм ничия кукла — сопна се Фелисин.
Леоман отвърна само с тих смях.
— Ако превръщането в Ша’ик означава това, по-добре се върни при онзи изсъхнал труп при портата и чакай да дойде някоя друга.
— Превръщането ти в Ша’ик няма да разбие заблудите ти за независимост — рече Леоман. — Освен ако сама не го поискаш, разбира се.
„Толкова е тъмно, че нищо не се вижда. Ние сме само безтелесни гласове, увлечени в безсмислен спор тук, в затънтената пустош. Святата Рараку се надсмива над плътта ни, превръща ни само в звуци, борещи се с огромната тишина.“
Чуха се тихи приближаващи се стъпки и Леоман подвикна:
— Ела да ядеш.
Нещо тупна меко на земята до Фелисин. Лъхна я миризма на сурово месо.
— Мечка с бяла козина — избоботи тоблакаят. — За миг ми се стори, че съм се върнал у дома в Ледерон. Недаур, така ги наричаме тези зверове. Но се борихме върху пясък и камъни, а не върху сняг и лед. Донесох кожата, главата и ноктите. Звярът беше два пъти по-голям от всеки, който съм виждал.
— О, направо не мога да дочакам да съмне — промърмори Хеборик.
— Следващото утро е последното преди оазиса — каза едрият дивак на Леоман. — Тя трябва да мине през ритуала.
Настъпи тишина.
Хеборик се окашля.
— Фелисин…
— Четири гласа — зашепна тя. — Без кости, без плът, само крехки звуци, прогласящи самите себе си. Четири гледни точки. Тоблакаят е чистата вяра, но един ден ще я изгуби напълно…
— Вече е започнал — промърмори Леоман.
— А Хеборик, възнаграденият жрец без вяра, един ден ще я открие отново. Леоман, майсторът измамник, който гледа на света с очи, по-цинични и от Хеборик в трескавата му слепота, но все търси тъмнината… с надежда… И най-сетне Фелисин. Ах, коя ли е тази жена в тези детски одеяния? Удоволствия на плътта, лишена от удоволствието. Същности, покорени една след друга. Копнеж за доброта зад всяка жестока дума, която изрича. Тя не вярва в нищо. Изгоряло кандило, празно. Хеборик има невидими ръце и това, в което са се вкопчили те сега, е сила и истина, която все още не може да долови. Ръцете на Фелисин… ах, вкопчвали са се и те, и са докосвали, хлъзгави са били и са били мокри, ала нищо не са държали. Животът се изплъзва от тях като призрак… Всичко беше непълно, Леоман, докато двамата с Хеборик не дойдохме при вас. При теб и при това жалко дете за спътник. Книгата, Леоман.
Чу шумоленето, докато той я вадеше.
— Отвори я.
— Ти трябва да я отвориш — а и не е съмнало! Ритуалът…
— Отвори я.
— Ти…
— Къде ти е вярата, Леоман? Не разбираш, нали? Изпитът не е само за мен. Изпитът е за всеки от нас. Тук. Сега. Отвори Книгата, Леоман.
Чу дрезгавия му дъх, чу как се забави, чу как се укроти под натиска на някаква свирепа воля. Кожената подвързия тихо изпука.