Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Някакви идеи за това?
Теренът пред тях беше като замръзнала вълна, безредна плетеница от усукани криви корени, простираща се в далечината.
Икариум се наведе, опипа един дебел възлест корен, затвори очи и кимна.
— Азат.
— Треморлор — промълви Фидлър.
— Никога не съм виждал Азат да се проявява по този начин — каза Маппо. „Не, не Азат, но дървени тояги съм виждал…“
— Аз съм виждал — каза Крокъс. — В Даруджистан. Къщата на Азат там израсна от земята, като дърво. Видях го с очите си. Израсна и побра джагътския Финнест.
Маппо го изгледа продължително, след което се обърна към изправилия се джаг.
— Друго какво усещаш, Икариум?
— Съпротива. Болка. Азатът е под обсада. Този откъснат Лабиринт се мъчи да се измъкне от хватката му. А сега се е появила и нова заплаха…
— Соултейкън и д’айвърс.
— Треморлор… съзнава… тези, които го търсят.
Искарал Пъст се изкиска и се присви пред гневния поглед на Крокъс.
— Включително и нас, доколкото схващам — рече Фидлър.
Икариум кимна.
— Да.
— И е решил да се защити — каза треллът.
— Стига да може.
Маппо се почеса по брадичката. „Реакцията на живо същество.“
— Трябва да спрем тук — каза Фидлър. — Да поспим…
— О, не, не бива! — обади се Искарал Пъст. — Спешно е!
— Каквото и да има напред — изръмжа сапьорът, — може и да поизчака. Ако не си отдъхнем…
— Съгласен съм с Фидлър — каза Икариум. — Няколко часа…
Маппо изчака, докато другите се укротят и будни останаха само двамата с Реллок. Треллът седна при стареца, който приготвяше постелята си, и му заговори тихо:
— Защо се подчини на заповедите на Искарал, Реллок? Да доведеш дъщеря си тук… при тези обстоятелства…
Лицето на рибаря се изкриви — явно се бореше с необходимостта да му отговори.
— Бях дарен. Ей с тази ръка. Животът ни беше пощаден…
— Вече го каза. И си бил доведен при Искарал. В една пустинна крепост. Където бе принуден да вкараш детето си в опасност… Съжалявам, ако те обиждам, Реллок. Искам само да разбера.
— Тя вече не е каквото беше. Не е момиченцето ми. — Поколеба се и дланите му, отпуснати на постелята, потръпнаха. — Не е. Стореното — сторено, връщане няма. — Вдигна очи. — Трябваше да се оправя с нещата такива, каквито вече са. Момичето ми знае разни неща… — Извърна глава и присвитите му очи се взряха в нещо, което само той можеше да види. — Ужасни неща. Но… е, детето у нея все още го има… усещам го. Всичко онова, което знае… Ами… — Той погледна Маппо ядосано. — Да знаеш не стига. Не стига. — Намръщи се, поклати глава и отново се загледа настрани. — Не мога да го обясня.
— Дотук те разбирам.
Реллок въздъхна и продължи:
— Тя търси причини. Причините за всяко нещо. Така поне го усещам. Баща съм й и смятам, че има още какво да учи. Същото е, като когато влезеш в дълбоката вода — научаваш, че няма безопасно място. Всъщност не е и учене. Няма безопасно място, трелл. — Старецът се отърси от унеса си и се надигна. — Ох, главата ме заболя от въпросите ти.
— Прощавай.
— Ако имам късмет, може да ми прости някой ден.
Треллът стана и тръгна към торбата си. „Какво научаваме? Няма безопасно място. Който и бог на морето да бди над теб, старче, трябва вече да поглежда с едно око и изгубеното ти дете.“
Маппо лежеше завит презглава, не можеше да заспи. Чу стъпки зад себе си, а след тях — и шепота на Икариум.
— Върни се да поспиш, дете.
Треллът долови киселата насмешка в отговора й.
— Много си приличаме с тебе.
— По какво? — попита Икариум.
Тя въздъхна.
— И двамата си имаме закрилници — а никой от тях не е способен да ни опази. Особено от самите нас. Затова се мъкнат с нас, безпомощни, винаги нащрек, но наистина безпомощни.
Отговорът на Икариум беше сдържан и спокоен.
— Маппо е мой спътник, приятел. Реллок е твоят баща. Разбирам желанието му да те опази — какво друго би направил един баща? Но ние с Маппо сме нещо друго.
— Нима?
Маппо затаи дъх, готов да стане, да спре този разговор веднага…
След миг Апсалар продължи.
— Може и да си прав, Икариум. Не сме чак толкова еднакви, колкото изглежда на пръв поглед. Кажи ми, какво ще направиш със спомените си, след като ги намериш?
Успокоението на трелла изтрая само миг. Но сега вече той не се бореше с порива да се намеси; по-скоро се затаи съвсем, очаквайки да чуе отговора на въпрос, който ни веднъж не се беше осмелил да зададе на Икариум.
— Въпросът ти ме… стъписва, Апсалар. А ти какво правиш със своите?
— Те не са мои… повечето поне. Пазя няколко образа от живота ми като рибарско момиче. Как се пазаря на някакъв пазар за кълбо връв. Как държа ръката на татко над една купчина камъни с пръснати по тях цветя, допира на лишей, когато пипнах веднъж някаква кора. Загуба, объркване… сигурно съм била много малка.