Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Понякога подхвърляше рисковано по нещо — например че на Ше-мерин са й отнели шала противно на всякакви обичаи, че прокламаци-ята на Елайда е била най-добрият начин да накара Ранд да се заинати. Споделяше съчувствието си към Сестрите, пленени от Аша’ман, към заловените при Думайски кладенци — като подхвърли отново името на Елайда, — съжаляваше за гниещата смет по чистите някога улици на Тар Валон. Тук нямаше нужда да споменава Елайда — много добре знаеха кой носи отговорност за Тар Валон. Понякога тези подмятания й носеха нови визити в кабинета на Силвиана и още работа отгоре, но изненадващо — често пъти не следваше нищо. Грижливо си отбелязваше наум Сестрите, които само й казваха да замълчи. Или още по-добре: нищо не казваха. Някои дори кимваха съгласни, преди да се усетят.
Някои от задачите й водеха до интересни срещи.
На заранта на втория ден почистваше затлачените езерца във Водната градина с гребло с дълга бамбукова дръжка. Предната нощ се беше излял пороен дъжд и силният вятър беше струпал листа и трева около светлозелените листа на лилиите и водния ирис, даже и едно мъртво врабче, което тя кротко зарови в сухата шума. Две Червени стояха на извитото мостче над езерата, опрени на изящното каменно перило, и гледаха нея и рибките, лудуващи на въртопчета от червено, златно и бяло. От клоните на един клен излетяха няколко врани, мълчаливо възвиха и продължиха на север. Врани! Теренът на Кулата уж се пазеше с прегради на Силата срещу врани и гарвани. Червените като че ли не забелязаха.
Тъкмо беше клекнала до водата и миеше ръцете си от калта, след като зарови горкото птиченце, когато се появи Алвиарин, плътно увита в шала с белите ресни, все едно че утринта още е ветровита, а не ясна и ведра. За трети път виждаше Алвиарин и всеки път беше сама вместо в компания на други Бели. Иначе беше виждала Бели на групи по коридорите. Дали не беше някаква податка това? И да беше, не можеше да се досети за какво, освен ако Алвиарин по някаква причина не я отбягваха от собствената й Аджа. Не можеше гнилото да е стигнало чак толкова надълбоко.
Алвиарин погледна накриво двете Червени и се приближи до нея по чакълената пътека, лъкатушеща между езерцата.
— Много ниско падна — подхвърли й. — Сигурно го чувстваш много болезнено.
Егвийн се изправи, отри длани в полата си и вдигна греблото.
— Не съм единствената. — Беше си направила първото посещение при Силвиана още преди съмване, а когато си тръгна, отново завари Алвиарин да си чака реда в коридора. Беше си ежедневен ритуал за Бялата и повод за приказки в сектора на новачките, всички се чудеха защо. — Майка ми все казваше: не плачи за нещо, което не може да се поправи. При тези обстоятелства ми се струва, че е добър съвет.
По страните на Алвиарин избиха червени петънца.
— Но ти май доста плачеш. Безкрайно, както разправят. Щеше да го избегнеш, ако можеше.
Егвийн закачи още един дъбов лист и го измъкна на купчината мокри листа в краката си.
— Ти май не изпитваш голяма преданост към Елайда, нали?
— Защо казваш това? — попита подозрително Алвиарин, хвърли поглед към Червените, които сякаш гледаха повече рибките, отколкото Егвийн, и се доближи, за да продължат шепнешком.
Егвийн издърпа дълъг сноп трева, който трябваше да е дошъл чак от равнините отвъд реката. Дали да спомене за писмото, което тази жена беше написала до Ранд, с което на практика му обещаваше да сложи Бялата кула в нозете му? Не, това сведение можеше да се окаже ценно, но като че ли беше от нещата, които можеш да използ-ваш само веднъж.
— Тя те лиши от шарфа на Пазителка и ти наложи наказание. Едва ли е повод за преданост.
Лицето на Алвиарин си остана гладко, но раменете й видимо се тпуснаха. Айез Седай рядко се издаваха толкова. Сигурно беше неве-оятно напрегната, за да не се владее. Отново хвърли поглед към Чер-ените и прошепна:
— Ти помисли за своето положение. Ако искаш да се измъкнеш от него, какво пък, може и да намериш начин.
— Доволна съм си от положението — отвърна простичко Егвийн. Веждите на Алвиарин подскочиха от удивление, но щом отново се озърна към Червените — едната вече гледаше тях, а не рибите — тя плавно се плъзна по пътеката. Бързо плъзване, на ръба да премине в бяг.
На всеки два-три дни след това се появяваше, докато Егвийн си вьршеше работата, и макар да не й предлагаше направо помощ за бягство, често споменаваше тази дума. Дори взе да проявява отчаяние, но Егвийн не се хваща на въдицата. Въдица си беше естествено. Не можеше да й се довери. Сигурно беше заради писмото, замислено явно за да привлече Ранд ал-Тор в лапите на Елайда, а може би беше заради това, че чакаше Егвийн да направи първия ход, да й се примоли сигур-но. Тогава Алвиарин сто на сто щеше да постави условия. Все едно, бездруго нямаше намерение да се измъква, освен ако не се окажеше без избор, тъй че винаги отвръщаше със същото: