Каменният кръг [bg]

Още стоях пред прозореца, когато вратата се отвори и Джейми влезе.

— Още ли си будна? — попита той ненужно.

— Не мога да заспя заради дъжда. — Прегърнах го, топлината му веднага разпръсна студения мрак на нощта.

Той ме прегърна и опря буза на косата ми. Миришеше леко на морска болест и по-силно на восък и мастило.

— Писал ли си?

Погледна ме изумен.

— Да, как разбра?

— Миришеш на мастило.

Усмихна се леко, отстъпи назад и прокара ръка през косата си.

— Имаш нос на прасе, дето изравя трюфели, сасенак.

— О, благодаря, много мил комплимент. И какво писа?

Усмивката изчезна от лицето му, то отново стана напрегнато и изморено.

— Писмо до Джени — каза той. Отиде до масата, където бе оставил палтото си и започна да развърза шалчето и жабото. — Не исках да ѝ пиша, преди да се видя с Джаред и да мога да ѝ кажа какво ще правя и какви са шансовете да спася Иън. — Изкриви лице и съблече ризата през главата си. — Бог знае какво ще направи, когато го получи — и слава богу, че ще бъда тогава в морето — добави кисело.

Явно е било мъчително да го напише, но сега изглеждаше по-спокоен. Седна да свали обувките и чорапите си и аз минах зад него, за да разплета вкоравената му плитка.

— Радвам се, че поне това мина — каза той, изричайки мислите ми. — Ужасявах се как ще ѝ кажа, повече от всичко.

— Истината ли ѝ каза?

Той сви рамене.

— Винаги казвам истината.

Освен на мен. Не изрекох това обаче, а започнах да разтривам раменете му, за да отпусна скованите мускули.

— Какво направи Джаред с господин Уилъби? — попитах, защото масажът ми напомни за китаеца. Той беше пътувал с нас през Ламанша, залепен за Джейми като малка синя сянка. Джаред, който бе виждал всичко по пристанищата, го прие веднага, като му се поклони сериозно и го попита нещо на мандарин, но икономката му посрещна този необичаен гост с много по-голямо подозрение.

— Сигурно спи в конюшните — прозя се Джейми и се протегна. — Матилд каза, че не е свикнала да приема езичници в къщата и не смята да започва сега. Напръска кухнята със светена вода, след като той вечеря там. — Погледна нагоре, видя сърчицето на прозореца, черно на фона на побелялото стъкло, и се усмихна.

— Какво е това?

— Нищо, глупост.

Той хвана дясната ми ръка, палецът му галеше малкия белег в основата на моя палец, буквата J, която бе изрязал с върха на ножа си точно преди да го напусна, преди Калоден.

— Не те попитах дали искаш да дойдеш с мен. Мога да те оставя тук; Джаред ще те приюти тук или в Париж. Или можеш да се върнеш в Лалиброх, ако желаеш.

— Не, не ме попита. Защото много добре знаеш какво ще ти отговоря.

Спогледахме се и се усмихнахме. Бръчките от мъката и умората се изличиха от лицето му. Свещите сияеха меко по косата му, когато се наведе и леко целуна дланта ми.

Вятърът още свиреше в комина, дъждът по стъклото приличаше на сълзи, но вече нямаше значение. Вече можех да заспя.