Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Тоалетът на Лидия Ивановна й струваше голям труд, както и всичките й тоалети в последно време. Целта на тоалета й сега беше съвсем противоположна на оная, която тя преследваше преди тридесет години. Тогава й се искаше да се натруфи с нещо и колкото повече, толкова по-добре. Сега, наопаки, тя винаги беше натруфена така несъответно на годините и фигурата си, че се грижеше поне да няма такава ужасна противоположност между тия украшения и нейната външност. И по отношение на Алексей Александрович тя постигаше това и му изглеждаше привлекателна. За него тя беше единственият остров не само на добро разположение към него, но и на любов сред това море от враждебност и ирония, което го заобикаляше.
Като минаваше през строя от иронични погледи, той естествено се насочваше към влюбения й поглед, както растението към светлината.
— Поздравявам ви — каза му тя, като сочеше с очи лентата.
Сдържайки доволната си усмивка, той сви рамене и затвори очи, сякаш искаше да каже, че това не може да го радва. Графиня Лидия Ивановна много добре знаеше, че това е една от главните му радости, макар че той никога не го признаваше.
— Как е нашият ангел? — каза графиня Лидия Ивановна, подразбирайки Серьожа.
— Не мога да кажа, че съм напълно доволен от него — каза Алексей Александрович, като вдигна вежди и разтвори очи. — И Ситников не е доволен от него. (Ситников беше педагогът, който бе натоварен със светското възпитание на Серьожа.) Както ви бях казал, той проявява някакво равнодушие към ония най-главни въпроси, които трябва да засягат душата на всеки човек и на всяко дете — започна да излага мислите си Алексей Александрович по единствения въпрос, който го интересуваше извън службата — възпитанието на сина му.
Когато, с помощта на Лидия Ивановна, се върна отново към живот и дейност, Алексей Александрович почувствува като свой дълг да се заеме с възпитанието на сина, останал на негови ръце. Понеже по-рано никога не бе се занимавал с въпросите на възпитанието, Алексей Александрович посвети известно време на теоретично изучавана на предмета. И след като прочете няколко книги по антропология, педагогика и дидактика, той си състави план за възпитание, покани най-добрия петербургски педагог за ръководител и пристъпи към работа. И тая работа го занимаваше постоянно.
— Да, но сърцето? Аз виждам в него сърцето на баща му, а с такова сърце детето не може да бъде лошо — с възторг каза графиня Лидия Ивановна.
— Да, може би… Що се отнася до мене, аз изпълнявам дълга си. Това е всичко, което мога да направя.
— Ще дойдете у дома — каза графиня Лидия Ивановна, като помълча, — трябва да си поприказваме върху една тъжна за вас работа. Бих дала всичко, за да ви отърва от някои спомени, но другите не мислят така. Получих писмо от нея. Тя е тук, в Петербург.
При споменаването на жена му Алексей Александрович трепна, но веднага върху лицето му се появи оная мъртва неподвижност, която изразяваше пълна безпомощност в тая работа.
— Аз очаквах това — рече той.
Графиня Лидия Ивановна го погледна възторжено и на очите й се появиха сълзи на възхищение пред величието на душата му.
XXV
Когато Алексей Александрович влезе в малкия уютен кабинет на графиня Лидия Ивановна, отрупан със старинен фарфор и окичен с портрети, самата домакиня още я нямаше. Тя се преобличаше.
Кръглата маса бе застлана с покривка и бе поставен китайски прибор и сребърен спиртен чайник. Алексей Александрович разсеяно огледа безбройните познати портрети, които украсяваха кабинета, седна до масата и разтвори лежащото на нея Евангелие. Шумоленето от копринената рокля на графинята го отвлече.
— Ето сега можем да седнем спокойно — каза графиня Лидия Ивановна, като се промъкна бързо с развълнувана усмивка между масата и дивана — и да поприказваме, докато пием чай.
След няколко подготвителни думи, като дишаше тежко и се изчервяваше, графиня Лидия Ивановна предаде полученото от нея писмо в ръцете на Алексей Александрович.
Той прочете писмото и дълго мълча.
— Не смятам, че бих имал право да й откажа — плахо каза тон, като повдигна очи.
— Приятелю! Вие не виждате у никого зло!
— Напротив, виждам, че всичко е зло. Но справедливо ли е това?
По лицето му се четеше нерешителност и търсене на съвет, подкрепа и ръководство в една объркана за него работа.
— Не — прекъсна го графиня Лидия Ивановна. — Всичко има граници. Разбирам безнравствеността — не съвсем искрено каза тя, тъй като никога не можеше да разбере онова, което довежда жените до безнравственост, — по не разбирам жестокостта, и то към кого? Към вас! Как може да остане в тоя град, дето сте вие? Не, докато човек е жив, все се учи. И аз се уча да разбирам вашата възвишеност и нейната низост.