Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Той избра един момент, когато учителят мълчаливо гледаше в книгата.
— Михаил Иванич, кога е именният ви ден? — изведнъж запита той.
— По-добре е да мислите за работата си, а именният ден няма никакво значение за едно разумно същество. И той е ден като другите, през който трябва да се работи.
Серьожа внимателно погледна учителя си, рядката му брадичка и очилата, които бяха се смъкнали на носа му, и се замисли така, че вече не чуваше нищо от онова, което му обясняваше учителят. Той разбираше, че учителят не мисли за това, което казва, чувствуваше го по тона, с който бе казано. „Но защо те всички са се сдумали да говорят по един и същ начин, все най-скучни и ненужни неща? Защо ме отблъсква тон, защо не ме обича?“ — питаше се Серьожа с тъга и не можеше да намери отговор.
XXVII
След учителя имаше урок с баща си. Докато баща му дойде, Серьожа седна на масата, като си играеше с ножчето, и се замисли. Едно от любимите занятия на Серьожа беше да търси майка си през време на разходка. Той не вярваше изобщо в смъртта, и особено в нейната смърт, въпреки че Лидия Ивановна бе му казала това и баща му го бе потвърдил; затова и след като му казаха, че е умряла, през време на разходка той я търсеше. Всяка пълна, грациозна жена с тъмни коси бе майка му. Когато видеше такава жена, в душата му се надигаше чувство на нежност, такова, от което той се задъхваше, и в очите му се появяваха сълзи. И той току чакаше тя да се приближи до него, да вдигне воала си. Цялото й лице ще се вижда, тя ще се усмихне, ще го прегърне, той ще долови нейния парфюм, ще почувствува нежността на ръката й и ще заплаче щастливо, както една вечер бе легнал в краката й и тя го гъделичкаше, а той се смееше и хапеше бялата й ръка с пръстени. След това, когато случайно научи от бавачката, че майка му не е умряла, а баща му и Лидия Ивановна му обясниха, че тя е умряла за него, защото е лоша (в което той никак не можеше да повярва, защото я обичаше), той също така я търсеше и очакваше. Днес в Лятната градина имаше една дама с лилав воал, която той следеше с примряло сърце, когато тя се приближаваше към него по пътеката, защото очакваше, че е тя. Тая дама не дойде до тях и се скри някъде. Днес по-силно от когато и да било Серьожа чувствуваше прилив на любов към нея и сега, очаквайки баща си, се забрави дотолкова, че с ножчето си изряза целия край на масата, загледан с блеснали очи пред себе си и замислен за нея.
— Татко ти идва! — отвлече го от мислите му Василий Лукич.
Серьожа скочи, пристъпи към баща си, целуна му ръка и внимателно го погледна, като търсеше признаци на радост от получаването на ордена „Александър Невски“.
— Добре ли се разходи? — каза Алексей Александрович, като седна в креслото си, придърпа към себе си Вехтия завет и го разтвори. Въпреки че Алексей Александрович неведнъж бе казвал на Серьожа, че всеки християнин трябва да знае добре свещената история, самият той често се справяше с Вехтия завет и Серьожа бе забелязал това.
— Да, беше много весело, татко — каза Серьожа, като седна странишком на стола и го заклати, което бе забранено. — Видях Наденка (Наденка беше племенница на Лидия Ивановна, нейна възпитаница). Тя ми каза, че са ви дали нова звезда. Радвате ли се, татко?
— Първо, не се клати, моля ти се — каза Алексей Александрович. — И второ, ценна е не наградата, а трудът. И аз бих желал да разбереш това. Ако се трудиш, ако се учиш, за да получиш награда, трудът ще ти се види тежък; но когато се трудиш от любов към труда — говореше Алексей Александрович, като си спомняше как го крепеше мисълта за дълг при отегчителната работа тая сутрин, която се състоеше в подписването на сто и осемдесет документа, — награда ще намериш в него.
Блестящите от нежност и веселие очи на Серьожа угаснаха и се сведоха под бащиния му поглед. Това бе същият отдавна познат тон, с който баща му винаги се обръщаше към него и към който Серьожа бе успял вече да се нагоди. Баща му винаги говореше с него — така чувствуваше Серьожа, — сякаш се обръща към някакво въображаемо момче, едно от ония, каквито се срещат в книгите, но което съвсем не прилича на Серьожа. И пред баща си Серьожа винаги се стараеше да се престори тъкмо на такова книжно момче.
— Надявам се, че разбираш това? — каза баща му.
— Да, татко — отвърна Серьожа, като се преструваше на въображаемо момче.
Урокът се състоеше в заучаване наизуст няколко стиха от Евангелието и повтаряне началата на Вехтия завет. Серьожа знаеше добре стиховете от Евангелието, но в същия миг, когато ги казваше, той се загледа в челната кост на баща си, която извиваше така остро към слепите очи, че се забърка и края на един стих с еднаква дума постави в началото на другия. За Алексей Александрович беше очевидно, че той не разбира това, което казва, и това го ядоса.