Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Приятелю! — каза тя с прекъсван от вълнение глас. — Не трябва да се отдавате на скръбта. Нещастието ви е голямо, но трябва да намерите утеха.
— Аз съм разбит, убит съм, не съм вече човек! — каза Алексей Александрович, като пусна ръката й, но продължаваше да гледа пълните й със сълзи очи. — Положението ми е още по-ужасно, защото не намирам нийде, в самия себе си не намирам опорна точка.
— Вие ще намерите опора, търсете я не в мене, макар че ви моля да вярвате в приятелството ми — с въздишка каза тя. — Нашата опора е любовта, оная любов, която Той ни е завещал. Неговото бреме е леко — каза тя с оня възторжен поглед, който Алексей Александрович познаваше така добре. — Той ще ви подкрепи и ще ви помогне.
Макар че в тия думи се съдържаше онова умиление пред собствените й възвишени чувства и онова ново, възторжено, неотдавна разпространено в Петербург мистично настроение, което на Алексей Александрович се струваше излишно, сега му беше приятно да слуша.
— Аз съм слаб. Съсипан съм. Не съм предвидил нищо и сега не разбирам нищо.
— Приятелю! — повтаряше Лидия Ивановна.
— Не е загубата на онова, което нямам сега, не — продължи Алексей Александрович. — Аз не съжалявам. Но не мога да не се срамувам от хората за положението, в което се намирам. Това е лошо, но не мога, не мога.
— Високата постъпка на прощаване, от която се възхищавам и аз, и всички, сте извършили не вие, а Той, който обитава в сърцето ви — каза графиня Лидия Ивановна, вдигайки възторжено очи, — и затова не можете да се срамувате от постъпката си.
Алексей Александрович се намръщи, сключи ръце и започна да пука с пръстите си.
— Трябва да се знаят всички подробности — каза той с тънък глас. — Силите на човека имат граници, графиньо, и аз стигнах границите на моите сили. Днес цял ден трябваше да правя разпореждания, разпореждания в къщи, които произтичат (той подчерта думата произтичат) от новото ми положение на самотник. Прислугата, гувернантката, сметките… Тоя дребнав огън ме изгори и аз нямах сили да издържа. На обеда… вчера за малко не станах от трапезата. Не можах да понеса погледа на сина си. Той не ме пита за значението на всичко това, но искаше да ме попита и аз не можах да издържа тоя поглед. Той се страхуваше да ме гледа, но това не е всичко…
Алексей Александрович искаше да спомене за сметката, която му бяха донесли, но гласът му затрепери и той спря. За тая сметка на синя хартия, за шапка и панделки, той не можеше да си спомни без съжаление за себе си.
— Разбирам, приятелю — каза графиня Лидия Ивановна. — Всичко разбирам. Помощ и утеха ще намерите не в мене, но все пак съм дошла само за да ви помогна, ако мога. Ако можех да ви освободя от всички тия дребни унижаващи грижи… Разбирам, че е нужна женска дума, женско разпореждане. Възлагате ли това на мене?
Алексей Александрович мълчаливо и благодарно й стисна ръката.
— Ние заедно ще се заемем със Серьожа. Аз не съм силна в практическите работи. Но ще се нагърбя, ще бъда ваша икономка. Не ми благодарете. Аз не правя това сама…
— Не мога да не ви благодаря.
— Но, приятелю, не се отдавайте на това чувство, за което поменахте — да се срамувате от онова, което е най-голяма възвишеност за един християнин: който се унижава, ще се възвиси. И не бива да благодарите на мене. Трябва да благодарите на Него и да го молите за помощ. Само в Него ще намерим спокойствие, утеха, спасение и любов — каза тя и като вдигна очи към небето, започна да се моли, както разбра по мълчанието й Алексей Александрович.
Сега Алексей Александрович я слушаше и ония изрази, които по-рано не че му бяха неприятни, но му се струваха излишни, сега му се видяха естествени и утешителни. Алексей Александрович не обичаше тоя нов, възторжен дух. Той беше вярващ човек, който се интересува от религията предимно в политически смисъл, а новото учение, което си позволяваше някои нови тълкувания, му беше неприятно по принцип тъкмо защото отваряше врати за спор и анализ. По-рано той се отнасяше студено и дори враждебно към това ново учение и с графиня Лидия Ивановна, която се увличаше от него, не спореше никога, а старателно отбягваше с мълчание предизвикателствата й. И сега за пръв път я слушаше с удоволствие и вътрешно не й възразяваше.
— Много, много ви благодаря и за делата, и за думите ви — каза той, когато тя престана да се моли.