Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Но макар че чу слабия глас на гуверньора, Серьожа не му обърна внимание. Той стоеше, хванат с ръка за колана на вратаря, и го гледаше в лицето.
— Ами татко направи ли за него каквото трябва? Вратарят кимна утвърдително.
Превързаният чиновник, който вече седем пъти бе идвал да моли за нещо Алексей Александрович, интересуваше и Серьожа, и вратаря. Веднъж Серьожа го завари в антрето и чу как той жално молеше вратаря да доложи за него, като казваше, че той и децата му просто ще умрат.
Оттогава, след като и друг път срещна чиновника в антрето, Серьожа се заинтересува за него.
— Беше ли много доволен? — питаше Серьожа.
— Как да не бе доволен! Едва ли не скачаше, когато си тръгна.
— Ами донесоха ли нещо? — запита Серьожа, след като помълча.
— Да, господарю — шепнешком каза вратарят, като поклати глава, — от графинята.
Серьожа веднага разбра, че това, за което говореше вратарят, беше подарък от графиня Лидия Ивановна за рождения му ден.
— Какво приказваш? Де е?
— Корней го внесе при баща ви. Изглежда хубаво нещо!
— Колко е голямо? Ей толкова?
— По-малко е, но е хубаво.
— Книжка ли е?
— Не, друго нещо. Вървете, вървете, Василий Лукич ви вика — каза вратарят, като чу приближаващите стъпки на гуверньора, внимателно отстрани малката ръка в снета до половината ръкавица, която го държеше за колана, и смигна, посочвайки с глава Вунич.
— Василий Лукич, ей сега ще дойда! — отвърна Серьожа с оная весела и обичлива усмивка, която винаги побеждаваше изпълнителния Василий Лукич.
На Серьожа му беше толкова весело, чувствуваше се така щастлив, че не можеше да не сподели с приятеля си вратаря и семейната радост, за която бе научил при разходката в Лятната градина от племенницата на графиня Лидия Ивановна. Тая радост му се виждаше особено важна поради съвпадането с радостта на чиновника и с неговата радост, че са му донесли играчка. На Серьожа му се струваше, че днес е такъв ден, в който всички трябва да бъдат радостни и весели.
— Знаеш ли, татко получи орден „Александър Невски“?
— Как да не зная! Вече идваха да го поздравят.
— Ами той радва ли се?
— Как може да не се радва на царската милост! Значи, заслужил е — строго и сериозно каза вратарят.
Серьожа се замисли, като се взираше в изученото до най-малки подробности лице на вратаря, особено в брадичката му, увиснала между побелелите бакенбарди, която не бе виждал никой друг освен Серьожа, тъй като той винаги го гледаше само отдолу.
— Дъщеря ти отдавна не е идвала, нали?
Дъщерята на вратаря беше балерина.
— Кога ще намери време да дойде в делник? Те също учат. И вие имате да учите, господарю, вървете!
Когато отиде в стаята си, вместо да се залови за уроците, Серьожа разправи на учителя предположението си, че това, което са му донесли, трябва да е машина.
— Как мислите? — запита той.
Но Василий Лукич мислеше само за това, че трябва да подготви урока по граматика за учителя, който щеше да дойде в два часа.
— Не, вие само ми кажете, Василий Лукич — изведнъж запита Серьожа, седнал вече на работната си маса и уловил книгата в ръце, — кой орден е по-голям от „Александър Невски“? Знаете ли, че татко е получил орден „Александър Невски“?
Василий Лукич отговори, че по-голям от „Александър Невски“ е орденът „Владимир“.
— Ами още по-голям?
— Най-голям е „Андрей Първозвани“.
— Ами още по-голям от „Андрей Първозвани“?
— Не зная.
— Как, и вие ли не знаете? — И Серьожа се облакъти на масата и потъна в размишления.
Размишленията му бяха най-сложни и разнообразни. Той си представяше как баща му ще получи изведнъж и орден „Владимир“, и орден „Андрей“ и как поради това днес на урока той ще бъде много по-добър, и как, когато стане голям, самият той ще получи всички ордени, дори някой по-голям от ордена „Андрей“, ако измислят. Само да измислят, той ще го заслужи. Измислят ли по-голям орден, той веднага ще го заслужи.
В такива размишления мина времето и когато дойде учителят, урокът за обстоятелствата за време, място и начин на действие не беше готов и учителят беше не само недоволен, но и огорчен. Това огорчение на учителя засегна Серьожа. Той не се чувствуваше виновен, задето не бе научил урока си; но колкото и да се мъчеше, никак не можеше да го научи; докато учителят му разясняваше, той слушаше и сякаш разбираше, но щом останеше сам, съвсем не можеше да си спомни и разбере, че късичката и толкова разбираема дума „изведнъж“ е обстоятелство за начин на действие. Но все пак му беше жал, че е огорчил учителя си и му се искаше да го утеши.